Краят на учебната година … последната учебна година в живота ми – ето че дойде. Но хиляди въпроси се въртят в главата ми … Не чувствам щастие, тъжно ми е. Много тъжно. Сега, когато остава само още една седмица, стоя в моето училище повече от всякога.
Земеделската професионална гимназия, където аз уча, се намира в центъра на нашия град. Любимата сграда ме посреща, както е посрещала стотици ученици преди мен. И след мен ще продължи да посреща. Събрани сме много различни и всички по своему талантливи младежи. Дали ще бъдем хлебари, икономисти, или винари, ние сме едно голямо семейство.
Казвам голямо, защото моето училище е наистина най-голямата земеделска гимназия в цялата страната. Всяка сутрин 720 ученика, още не разсънили се, се отправят към широко отворените врати, където ни посрещат нашити учители. Добър или лош ще бъде денят ни, зависи от самите нас, но важно е да бъдем заедно.
Всяка сутрин…До сега…
Но ето, Аз, ето Ние,сме на прага на завършването! А искаме да останем! Но вратата се затваря, чувам милите думи „На добър час“ и продължавам по дългата пътека наречена живот. „Всеки край е едно ново начало“ – така ни успокоява нашата любима класна … Но какво ще бъде всяко начало на деня без лицата на любимите ми хора, тези, които станаха неизменна част от мен самата, тези, с които плаках, с които се карах и спорих за толкова безобидни и по детски наивни проблеми. Ще ми липсват.
Ще ми липсват всички … онези, които непрестанно създаваха конфликти, онези, които винаги бяха до мен … ще ми липсват дори и онези, които никога нямаха мнение и тихо и безропотно се съгласяваха с всичко.Ще ми липсват всички учители, които ме караха да уча по цели нощи, само за да докажа, че наистина мога. Защо ?
Защо ще ми липсват те – които бяха толкова взискателни? Защо ли ?! Просто са вярвали, че можем, наистина да станем по-добри. Те изградиха от нас истински хора, които умеят да мислят, да преценяват, които умеят да общуват, да се сприятеляват, и най-вече, хора, които преследват до край мечтите си.
Те възпитаха у нас постоянството, изградиха ценностите, дадоха началния тласък, за да може сега, когато вече оставаме сами на пътя – живот, да успеем. Защото те ни научиха, че живота е път и цел, а имаме ли цел, ще намерим и пътя.
Сега – в края на 12 клас, научена на толкова много неща, се питам знам ли всъщност нещо, щом се чувствам слаба, без подкрепата на онези втори родители, които посяха в мен възхищението и благодарността…
На този така бленуван, дълго чакан и желан ден, със сълзи в очите, с дълбок поклон, казвам – БЛАГОДАРЯ ! Ще ми липсваш, мое любимо училище …
Вероника Бузова -12 е клас -2007 г.