Ако аз бях различният друг? Ами ако съм? Нима за да съм различна трябва да имам някакъв недъг?… Трябва ли да съм сляпа, няма, глуха или „саката”, за да съм по-различна? Нима всеки човек сам по себе си не е различен, уникален?
Всъщност е така! Лошото е, че някои не го разбират. Срещат се и такива, които смятат, че само физически инвалидите са различни. Едва ли не, че не са истински същества, че са изруди.
Истината е, че всеки може да бъде инвалид – повече или по-малко. Не парите, колите и огромните къщи правят човека нормален. Такива хора по-скоро са истинските инвалиди. Те са самотни – никой като тях не може да е сигурен, че приятелите му не са с него само заради богатството му.
А за инвалидите? И те са самотни, макар че всъщност не са кой знае колко по-различни от останалите. Нужно ли е да бъдат изолирани? Нужно ли е да бъдат обиждани и пренебрегвани? Не е ли истина, че нещастие може да се случи на всеки един от нас във всеки един момент?
Например, както си лягаш спокойно някоя вечер, така може на другия ден като се събудиш да откриеш, че не можеш да видиш слънцето, или да чуеш песента на птиците, или да се разходиш по плажа.
Никой не е застрахован от нещастие. Затова няма да излъжа, като кажа, че се отнасяме към инвалидите по зверски начин. Всеки има право на щастие и нормален живот! Кой дава право на този или онзи да отнемат чуждата радост?
Ако всеки се държи нормално към по-различно родените, сам ще открие, че се чувства по-добре. Защото никому не е потребно да се държи жестоко с останалите. В крайна сметка всичко се връща – рано или късно.
Данте, ХІ клас