Реших да Ви излъжа! Нека Ви убедя, колко абсолютно перфектни сте. Колко много красиви и неповторими черти имате. Колко интелигентни сте, независимо че хората около Вас не го забелязват. Каква богата душевност притежавате, колко много таланти имате. Колко сте харесвани, а тези които не Ви харесват… Те просто завиждат. Вие май наистина ми повярвахте!
Всички ние сме така привикнали да се задоволяваме с привидното, че дори не се опитваме да достигнем до абсолютното. Нима е възможно да сме толкова абсолютно перфектни? Разбира се че не.
Абсолютното е илюзия характерна само за богове. Всички ние привидно перфектните, след поредната ни грешка се скриваме зад израза „Никой не е абсолютно перфектен!”. И то не защото абсолютното не съществува, а защото ние просто не можем да го достигнем.
Аз Ви излъгах, но чрез своя афоризъм Емил Чоран ни разкрива истината.
В една възраст като моята всичко абсолютно ми се иска да ми бъде близко. Всичко, което създавам, всичко за което мечтая, всяка постъпка ми се иска да се доближава до абсолютното, защото това е базата за сравнение на която трябва да се уповаваме.
Като чисто инстинктивно или по-често съзнателно, учители и родители, обграждат с повече внимание, онези деца, който по-лесно се справят, имат добри оценки, те са красиви физически и т.н., като ги превръщат в любимците на всички.
Подтиквани към привидно перфектното ние растем. Стремим се към перфектна фигура, перфектни обноски, перфектна визия. Градим живота си и изведнъж осъзнаваме, че всъщност започваме да се отдалечаваме от абсолютното. Мечтите ни рухват. Железните стени на принципите ни падат и ние се вкопчваме в сянката на абсолютното – привидното.
И започваме да поддържаме илюзията на хаоса.Привидно перфектни се стремим и се надяваме никой да не се вгледа в нас и да прозре какво сме загубили, точно като дърветата. На пръв поглед съвършени с добре структурирани корен, стъбло, корона и листа ние им се възхищаваме.
Когато проникнем в същината на това абсолютно съвършенство, виждаме, че листата са разположени хаотично, че клоните – също са приплетени в необясним хаос. Но това не ни попречи да бъдем привързани към него. Така можем да разсъждаваме за всички предмети, които са около нас и дори за нас самите.
Привидно съвършено анатомично устройство- силен имунитет, стабилна психика, добре развити мускули, системи работещи в унисон, съгласувани помежду си. Тела справящи се с всичко, умове контролиращи всеки детайл от нашето тяло. Абсолютното ни съвършенство не би трябвало да се нуждае от нищо.
Но организмът ни не може да се справи. Във всеки един момент се налага нечия намеса. Тя може да обективна и субективна. И осъзнали този факт ние се привързваме към привидното ни добро състояние. Стремим се да го поддържаме, повсеместно и за по-дълго време.
Резултатите са спорни и невинаги желани и предвидими и всичко това ни кара все по силно да вярваме, че абсолютното не съществува, че реалността е привидното. Ако искаме да съществуваме в хармония с околните и себе си, ние трябва да свикнем с реалността т.е. да се привържем към привидното.
Човек се стреми към абсолютното, търси го …намира го, след което го губи и се привързва към привидното, защото абсолютното изглежда толкова абстрактно, че дори несъществуващо.
Виктория Анталавичева 10 б клас
Браво Вики !
А нима не трябва да се стремиш към абсолютното,за да постигнеш някакъв, дори и посредствин. резултат? Не е ли абсолютното онзи стимул, който да те тласка напред? Всички знаят, че няма перфектни хора, но ако не се стремиш към безупречност, то за какво живееш? Ако съм си определил една посредствена цел в живота рано или късно ще я постигна, а след това какво