Спрете да крадете от средната класа, за да плащате на богатите…
Ситуацията в богатата Европа в момента – 10% са безработни и печелят без да работят и други 10% са богати и също печелят без да работят. Останалите 80% работят без да печелят. Или печелят, но бързо се доближават до кръглата нула, защото в света има прекалено много хора, които са готови да работят за без пари… А тези без пари за тях са си пари… И всичко това до момента, в който на групата на безработните, която става все по-голяма, ще им се наложи да работят за без пари… Тогава не ми се иска да съм на мястото на богатите…
Благосъстоянието на богатите в САЩ значително се е увеличило през последната година… Стана така, че собствениците на хедж фондовете получиха възнаграждение в размер на 3 милиарда долара всеки. За една година! Мислех си, че това е безумие, когато преди няколко години те получаваха по 250 милиона, а сега всеки от тях получава по три милиарда! Това не е светът, в който искам да живея.
От всеки долар, спечелен в страната, 90 цента отиват в портмонетата на 1 % от най-богатите американци, а останалите 99 % получават трохите от масата им. “ Странното е, че и тези трохи за нас са напълно достатъчни…
Банките искат да им се изплаща под формата на лихви добавената стойност в икономиката, а не добавената стойност да се използва за повишаване на жизнения стандарт, за държавни разходи или пък за инвестиции.
Сега елитите са свободни. Те са много мобилни. Не можете да ги облагате с данъци. И не ги е страх от народа. Така че в резултат на това стигнахме до тази много странна ситуация, в която елитите излязоха от контрола на избирателите …
В последните 30 години те направиха така, че хората да работят повече, да произвеждат повече за същите пари и накрая раздаваха натрупаните печалби взети от заплатите на хората като кредити на същите срещу лихва.
Работеха повече, получаваха същото като заплащане, накрая ги накараха да взимат същите тези откраднати от тях пари срещу лихва. Винаги идват времена в които някои хора приватизират печалбите, възползвайки се от ситуацията.
Какво излезе – свободата е приятел на силните и слабите винаги са губещи, ако почнат да се състезават с тях. Все едно мачът да почва от 2-0 , а на реванша да се почва от 0-3 …
Технологиите изяждат работните места, но къде отиват печалбите щом има по-малко разходи за труд ?
А какво ще правим, когато технологиите превземат услугите, със силата с която навлязоха в земеделието и индустрията? Когато вместо 10 служители на гишетата, ще имаме двама и 8 машини ? Задава се огромна безработица. Хората просто няма да има къде да работят повече.
„75% от завършващите гимназия, както и 50% от завършващите колеж/университет в Америка не могат да си намерят работа. Ариана Хъфингтън .
Един голям, млад, бунтуващ се свят на грамотни хора се изправя срещу самотен, стар, вече грохнал, но вкопчил се във властта режим на разпределение, настояващ богатството да остане в богатите, а бедността в бедните.
Коментаторите обичат да сравняват сегашните протести на младите с тези от 1968 г., но тогава младите излязоха на улицата, за да кажат, че не искат да живеят като своите родители, а днес младите са на улицата, за да се борят за правото да живеят като своите родители.
Ето ви глобализация: и най-дребната брънка може да блокира машината, всяко джудже може да шантажира великаните.Другата страна на медала е, че в този свят или се проваляме всички заедно, или заедно оцеляваме.
Когато баланса се наруши, когато има усещане за несправедливост, има и реакция. Всеки със своята истина … Едно е сигурно – нещо трябва да се промени, тази промяна вече е започнала и както винаги в такива времена ща има много болка, нелогични неща, борба на старото и незнайното още ново. Явно сме се родили в размирни години, за наш късмет или за наше нещастие…
Проблемът е как да се използват всички разпокъсани частици на знанието, които блуждаят в умовете на толкова много хора. Преди едно общество да стане преуспяващо, то трябва да реши този проблем с „разсейването на познанието“. Решението било правото на собственост, но това решение създало един още по-голям проблем…
България след 1989 година
1987 -2166 $ на човек БВП , 2008 – 2844 $ на човек , дори с намалялото с над милион население на България , пак има повече пари на човек от населението в момента. Въпросът е къде са парите ?
Кризата взе от всички, само че тя сряза по стотина-двеста долара. И тези 200 долара или евро се оказаха колкото нашата средна горница и нашите отидоха пак под тезгяха. Докато при германеца горницата се смъкна от 800 на 600. Което също буди лоши чувства. Но, все пак, едно е паднеш от 800 на 600, друго – от плюс 100 на минус 100 – просто губиш качеството. Т.е. в България хората масово загубиха качеството на консуматори и отново се върнаха в качеството на маси, а масите ръмжат.
Ние скоро сменихме обществената система и мислихме, че новата ще е по-справедлива, но справедливостта – както при всички системи, е въпрос на гледна точка. И не трябва да се учудваме, когато в бъдеще се увеличат хората, които казват, че трябва да има граници за богатството. Дори да е придобито с честен труд.
Като прибавим и факта, че голяма част от българския капитал бе натрупан мафиотски, че се увеличава бедността, чувството за безизходица, че няма правила за нормален живот, няма да е чудно, ако у нас се появят и класови протести. Те няма да бъдат такива в пролетарския смисъл на думата, а ще бъдат срещу отказания достъп до блага. Ако досегашните бяха срещу някаква конкретна процедура, действие, опасност, то бъдещите ще бъдат в самото сърце на неравенството.
У нас феодализмът се завръща – това стряскащо определение за родната ни действителност се чу неотдавна покрай събитията в прочулото се с фундаменталната „любов“ към кмета си село Рибново, община Гърмен. Оказва се обаче, че подобна патологична “привързаност“ към градоначалник в малките населени места не е прецедент. Само, че в повечето от случаите далеч не става въпрос за харесване, а… за страх. Това не е онзи страх, насаждан у хората – примерно по времето на комунизма. Това е още по-лошо – страх от икономическата зависимост, в която са поставени.
На образованието в най-добрия случай се дължат 15% от резултатите на учащите, а на социално-икономическата им среда – около 60 %, потвърди наскоро журналистката Дана Голдщайн, специалист по въпросите на образованието [6]. Иначе казано, училището не е всесилно. В най-добрия случай то позволява да се смекчат различията, с които децата навлизат в своя курс на обучение, но не и да се заличат.
Днес лозунга си важи със същата сила, но е валиден само за 4 години, след това имаш една хартийка в джоба. Защо ли всяка година толкова млади хора отиват да учат в чужбина ? И все пак една студентска бригада изкарва годишната заплата на родителите им, май си е добра инвестиция да си студент, дори и временно.
Живеем в необикновено време, един вид епоха на забраните, където в много области на живота ни живеем в постоянно нарушаване на законите. Обикновените хора живеят живот в нарушение на законите и това е каквото аз- ние причиняваме на нашите деца. Те живеят знаейки, че животът им е в нарушение на законите Осъзнаването на това е изключително разрушително и покварно.
Винаги е било така, че решенията взети от малцинството с пари и власт диктуват приоритетите на тяхното правителство и историята на медията.Те определят живота и възможностите на техните граждани. Но сега има нещо по-голямо от това. Хората по- света могат да се виждат един друг и да се пазят един друг. Това обръща системата с главата надолу и променя всичко.
Ние живеем в нов свят, където милиони хора споделят идеи без да има граници. Достигнахме съдбоносен момент в историята. където това, което правим или не правим в този момент, ще има въздействие върху всяко следващо поколение. На този свят има нови правила, технологията, която свързва света ни позволява да откликнем на проблемите на всеки.И тази връзка променя начина по-който работи света. Ние не просто четем човешката история… Ние я оформяме. Като предефинираме пропагандата, която виждаме цял ден, която всеки ден да диктува на кой и на какво отдаваме внимание.