Справедливост срещу несправедливост – двете страни на една и съща монета, която изглежда има решаваща роля в живота ни. Двете си са лика прилика и когато някой почне прекалено да накланя везните в едната посока, веднага другата страна получава предимство. Равновесие, логика, хармония – живот в самота е като монета с две еднакви страни.
И както обществото създава различията, а самотата ги заличава, така и помага за да разграничим тези различия. Живот в самота или в шума на обществото. Дали различията водят до справедливост или несправедливостта води до справедливост. Дали големи дози от справедливост водят до несправедливост.
А може би липсата на справедливост и несправедливост е едно блажено състояние отвъд всички граници и рамки, които обществото си поставя за да не позволи различията да навредят на някой. Защо в началото когато всичко е било справедливо се е появила несправедливостта. Кому е било нужно това.
Дали самотния човек може да бъде справедлив и защо няма да е. Може би, защото е разбрал, че нещо му липсва и търси начин да компенсира това. И дали сме си нужни едни на други за да се провокираме взаимно и да растем . Болката и страданието ни променят и раждат нова справедливост.
Какво да кажа, няма справедливост и несправедливост, всичко се случва, защото трябва да се случи, дори да не разбираме това.
Прочетете какво мислят учениците в ЗПГ по темата :
Но какво всъщност е обществото? Общност от хора, всеки от които има своите функции, своето място под слънцето, своите интереси и ценности. Обществото наподобява на едно летище в което работят хиляди души. Всеки има своите задължения за които получава своето възнаграждение.
От чистачите до пилотите, всеки от тях работи за една кауза. Всички заедно съчетават своите умения, знания и възможности в името на тази кауза. И в крайна сметка чудото се случва. Всеки ден хиляди души прелитат хиляди километри, за да достигнат родните си места, или да сключат важна сделка на другия край на света, или просто, за да си починат.
Благодарение на тази общност от хора, на този организъм, изграден от хора които работят заедно, които обменят идеи, опит, които си помагат взаимно. Защото когато сме заедно сме по-силни! Ако живеехме в самота нямаше да постигнем това което имаме сега. Всъщност дори нямаше да оцелеем.
Когато човек е сам той не се развива, просто няма нужда от това. Няма с кого да сравни своя интелект и своята сила. Не би могъл да полети в космоса или да изобретява машини. Всеки човек сам по-себе си е уникален, а това ,че сме заедно ни прави велики! Симбиозата на обществото е нещото което промени света, и го подчини на човечеството!
„Справедливостта не е част от добродетелта, а цялата добродетел!“ –Аристотел; и тъй като нейната противоположност е именно несправедливостта, която следва, че е в притежание на пороците, то несправедливостта е не само част от порока, а целият порок!
Именно „царицата на добродетелите“ и „кралят на пороците“ са тези две противоположни категории, които се появяват при човешкия избор във всеки един момент.
И точно тук е проблемът: Нима самотният човек не притежава тези две категории, както този – живеещ в обществото? Нима само гражданинът е склонен да има това, което самотникът няма?
Но нима това означава, че онзи самотник няма място в обществото? Нима това означава, че той не притежава основите на зараждащата се свобода в самият него? Нима това означава, че той е една непроменяща се величина по време на дните на неговото съществуване? Не, не бих твърдял това!
Независимо дали сме щастливи или нещастието е предвождащото ни чувство. Тогава, когато едно от тези две състояние властват, времето е подходящо, съответно, за злини или за добри дела. А средината им – безразличието е знак на недобронамереност, която отново бива породена от злото.
И най-простият въпрос може да даде отговор на нашите съждения. Ако човек живее в самота ще бъде ли нужно да се съревновава с някого? Щеше ли да знае, че постъпва справедливо или несправедливо? Или по правилният въпрос е изобщо щеше ли да знае нещо? Как ако няма откъде да го разпознае и придобие?
В обществото живее различното, а точно то поражда справедливост и несправедливост. Именно човешките постъпки формират появата на категориите. Чрез тях ние изискваме оценка от обществото и когато направим съпоставка с другия разбираме, че сме постъпили по един крайно добър или крайно лош начин.
Човек би ли се съветвал как да постъпи ако живееше в самота? Когато живеем в самота , живеем в незнание, тъй като именно обществото ни учи на моралните категории. Хората биват различни и именно затова я има и справедливостта. Ако всеки на този свят бе еднакъв с другия и живееше както всички останали , щяхме ли да имаме морални категории ?
Не разбира се, че Не. Щяхме да обичаме, да мразим, да разсъждаваме, да мислим по един й същи начин. Щяхме ли да имаме нужда от справедливост?
За да отговорим на тези въпроси се появява, отражението на справедливостта, нейното свръх-аз, противопоставящ се на същността й – а именно несправедливостта.
Приемаме един човек за справедлив, тогава когато съумее да се отърси от чувствата си, от пристрастието си, когато постъпва така, сякаш светът съществува без него. И точно пристрастието и чувствата към останалите се явяват базата за сравнение, с която определяме едно действие за справедливо или не.
Тъй както във физиката закона гласи, че всяко действие има равно по себе си противодействие, така и чрез справедливостта всеки получава това което е заслужил. Тя е последствията, който понасяме след всеки наш реализиран избор. Тя е онази невидима сила, която успява да съгради баланса в природата.
Но как щеше да се осъществи баланса, от къде щеше да се зароди нужното противодействие, ако нямаше общество, ако нямаше кой да извърши действието противопоставящо се на нашето? Справедливостта не може сама и пряко да се осъществи, необходимо и е обществото.
Да се приеме, че обществото може да съществува без справедливостта, както и обратното е една болезнена заблуда, обричаща ни на самоунищожение, защото справедливостта е лъчът светлина, пронизващ мрачната същност на първичното общество.
Но как бихме могли да видим светлината, ако го нямаше мракът, как бихме могли да приемем справедливостта, ако го нямаше обществото?
Да живееш значи да превъзмогнеш самотата. Когато вървиш по улиците, обичаш да чуваш глъчка и да знаеш, че около теб има някой. Невъзможно е да съществуваш, изграждайки свят, принадлежащ единствено и само на теб. Тогава самотата ще те погълне и ще те накара да пропаднеш в яма, да потънеш, да се изгубиш.
Именно тази коварност „самотата” ще ти отнеме и най-важното – свободата. В един толкова голям свят ще бъдеш сам, а в същото време толкова ограничен и затворен.
Справедливостта е дума, чието крайно определение е невъзможно. Но едно е сигурно – важна е за цялото човечество. Тя е тази, която желае от нас не да я употребяваме словесно, а просто да я усетим, усвоим и запазим. Способна е на всичко. Тя е художникът, който рисува нашите взаимоотношения и създава най-прекрасните цветове.
Много често справедливостта за едни носи несправедливост за други. Тези две качества се кръстосват безспирно и вървят ръка за ръка. Това е така, защото тази гледна точка е твърде субективна, невъзможно е да бъдат поставени рамки. Стремейки се към справедливост, мислим за собственото си щастие и не усещаме, че нараняваме нечии други чувства.
Живеейки сам, човек не може да се запознае с тези две качества. Те възникват единствено в обществото. Невинаги носят щастие, но важното е, че черпим от тях ценни уроци. Всяко зло и добро в тях ни е от полза, помага ни да се изкачваме и да опознаваме нови светове. Затова нека позволим да се доближат до нас и да се научим да ги разпознаваме, защото те ще ни покажат правилните пътища