„Учеността е единственото божествено и безсмъртно нещо у нас; най-големите преимущества, с които е надарена човешката природа, са разумът и речта“ – Плутарх.
Обичам да се връщам в спомените си. Да пътувам в себе си от позиция на времето, да разказвам една и съща история хиляди пъти и чувството да бъде все по-силно и истинско. Може би звучи налудничаво, но именно спомените ми са движещата сила на днешните ми стремежи.
Пораствам. Вървя и си мисля за пътя, който остава след мен. Но не с носталгия, а с благодарност, към всички тези хора, които оцветиха миналото ми с мечти и настоящето ми с оптимизъм. УЧИТЕЛИТЕ! Учителите в живота ми, който не бяха просто авторитети говорещи зад бюрото за морал и догми, те бяха – ментори, ПРИЯТЕЛИ и съмишленици. И все още са!
Животът на човек се движи в различни коловози в зависимост от това колко е дълга отсечката, която трябва да изминеш в определен етап от развитието си. Понякога влаковете са бързи – преминават през теб като вятър. Друг път се движат умерено и ти позволяват да прескачаш от вагон на вагон, грешейки, но с ясното съзнание да извличаш поука от всяка грешка. За бавните няма да говоря, защото най-вероятно те още пътуват, а и на дали пътниците им се вълнуват особено от написаното.
Пропътувах пет години от живота си в Земеделската професионална гимназия, именно с „умерения влак”. Падах-ставах, можех – НЕ можех, исках – НЕ исках – преминах през всички младежки пориви, за да стигна до тук. Не ми е присъщо, а сигурна съм не е и нужно, да кажа, че от край до край всичко беше прекрасно. Едва ли има място в света, на което животът ти да се подрежда толкова добре, че да не можеш да си спомниш, за някоя (макар незначителна) спънка. Важно е на какво те учи времето.
Спомням си плахия ентусиазъм, с който прекрачих прага на училището. Спомням си и страха, който сега ми се струва очарователен, но тогава си беше откровено плашещ. Светът, в който попаднах в първия учебен час, на един малък дървен чин, заобиколена от хора същевременно еднакви и толкова различни, заобиколена от числа, сметки, изчисления – беше меко казано предизвикателство за мен.
Не се замислих. Позволих на съдбата да довърши това, което беше започнала, и подобно на Алиса в страната на чудесата влизах и излизах от различни кабинети с идеята да намеря вдъхновение за себе си. И се случи. Намерих го там, където не съм очаквала, че може да бъде – в енергията и ентусиазмът на учителите си, във ВЯРАТА им, че всеки един от нас е по своему уникален и значим, в идеята, че професионализмът идва тогава, когато вярваш в нещата, които вършиш. Те бяха (убедена съм, че все още са) онези търсачи на съкровища, които по всевъзможен начин подтикваха учениците си да използват своите таланти.
Не съм сигурна, че овладях до съвършенство магията на точните неща (грешката е моя по начало си падам по необяснимото), но със сигурност приех един модел на поведение (подражание), който ме научи да се боря за всяка една моя истина.
Сигурно ви се струва, че говоря отнесено, но истината е, че сега когато си спомням за ученическите си дни, наред със всички диви, щури и цветни лудории, които се блъскат в главата ми (не съм убедена, че всички могат да се опишат с думи), си давам сметка, че съм получила един от най-големите житейски уроци в живота си, там някъде в коридорите и стаите на гимназията – урок на ОТГОВОРНОСТ към себе си и към идеалите си!
И всеки ден ще благодаря на онази случайност, която ме отведе пред вратите на Земеделска професионална гимназия преди 9 години, за да мога сега да кажа, че имам минало, което е богато на спомени и настояще, което е истинско предизвикателство, пълно с приключения. И всичко това, благодарение на хората, който знаеха, че, ако един архитект строи грижливо, неговото творение може да просъществува векове, но ако един Учител изгражда с любов и истина, онова, което изгради ще трае ВЕЧНО!
За хората 55 години са възраст, в която трезво можеш да си даде сметка до колко достойно и до колко правилно си преполовил живота си. За Земеделска професионална гимназия „Кл. Арк. Тимирязев”, 55 години са възраст, в която институцията успя да положи основите на нещо ВЕЧНО и неизличимо. Следите, които оставя не избледняват. С времето стават все по-дълбоки и видими. И противно на всяка логика възрастта подмладява. Защото там има хора, които не просто живеят, за да учат, а УЧАТ как се живее.
Есето е написано от Ангела Пранарова Випуск 2008 в ЗПГ за 55 годишнината на училището.