Историята на всеки човек преминава през следните етапи – НЕВИНЕН- СИРАК- СКИТНИК- ВОИН- МЪЧЕНИК- МАГьОСНИК.
Невинният живее в свят отпреди грехопадението, зелен рай, където животът е приятен и всички потребности на човека се задоволяват в атмосфера на грижовност и любов. Според Невинните, останалите хора, природата, всичко съществува, за да им служи и да им доставя удоволствие.
Невинността е естествено състояние на децата, но когато продължи и в зрялата възраст, говори за невероятно голямо отрицание и нарцисизъм; въпреки това нерядко зрели хора са убедени, че другите трябва да превръщат живота им в рай.
Това означава да живееш с чиста съвест, за което са нужни дълбока признателност и уважение към себе си и другите. Само като взема, колкото и да е много, човек няма да стигне там, както няма да стигне и ако само дава. Изправени пред необходимостта да си пробият път в живота, Невинните се чувстват изоставени, предадени, дори оскърбени и не знаят, че това е наистина щастливо грехопадение. В дъното на душата си те искат да вървят.
Невинните стават Сираци, когато открият, че Бог е мъртъв или не го е грижа, че правителството невинаги е добронамерено, че законите невинаги са справедливи или че съдилищата може и да не ги защитават.
Сиракът е разочарован идеалист и колкото по-големи са идеалите му за света, толкова по-грозна изглежда действителността. Да се чувстваш Сирак след грехопадението е изключително трудно състояние. Светът изглежда заплашителен, пълен е със злодеи и клопки. Хората се чувстват като злочести девойки, принудени да се справят с враждебно обкръжение, без да имат нужната сила или умения.
Архетипът Сирак е сложна позиция. Неговото или нейното постижение е в това да напусне невинността и отрицанието и да се научи, че страданието, болката, оскъдицата и смъртта са неизбежна част от живота.Гневът и болката, които ще породи това, ще са право пропорционални на първоначалните илюзии.
Задачата на Сирака в края на краищата е да се научи да разчита на себе си, но това обикновено не може да се постигне, преди той или тя да е започнал да търси „всеотдайното дърво“: „Сега може да няма никой, който да бди над мен, но може и да намеря някого.“
В основата е страхът на Сирака от безсилието и самотата, който е толкова дълбок, че обикновено не се преживява пряко. По-очевидната емоция е гневът, насочен навътре — като убеждение, че за грехопадението по някакъв начин сами сме виновни
Проблемът на Сирака е отчаянието, така че ключът към движението е надеждата. Няма полза да се препоръчва на Сираците да пораснат и да поемат отговорността за своя живот, ако не се чувстват годни за това! Първо трябва да им се даде някаква надежда, че ще се полагат грижи за тях.
Независимо дали спасителят е психотерапевт, социален работник, религия или политическо движение, всяко критично отношение към него изглежда ужасно заплашително, защото там е вложена цялата надежда — преградата срещу отчаянието.
Сиракът и Невинният всъщност са предгероични архетипове. Животът неизбежно освобождава Невинните от илюзиите им, но Сираците, повече от всеки друг тип, се нуждаят от помощ, за да прекрачат прага и да се отправят в героичното си пътешествие. Онези, които не се задържат дълго на този етап, са били подпомагани през цялото време.
Вместо да възприемаме живота дуалистично (с други думи, или да получим всичко, което искаме, или да живеем в един рухнал свят), можем да виждаме страданието само като част от процес — процеса на освобождаване: от рая, от детството, от родителите, от любовниците, от децата, от живота си, такъв, какъвто го знаем, и накрая, в смъртта, от самия живот. Като се освобождаваме от старите и вярваме в новите си посоки, животът ни ще се преобразява, колкото и да се боим от неизвестността и колкото и силно да се налага да скърбим за онова, което оставяме зад себе си.
Докато пътуваме, в критични моменти архетипът на Невинния ни напомня да се надяваме и да вярваме, докато архетипът на Сирака продължава да ни учи, че независимо колко далеч ще стигнем в развитието си, ще останем зависими.
Ако историята на Сирака започва в рая, историята на Скитника започва в пленничество. В народните приказки бъдещият Скитник може да е затворен в кула или пещера и най-често е държан в плен от вещица, деспотичен великан, дракон или някакъв друг ужасен звяр, който често е символ на статуквото, на конформизма и лъжливата самоличност, наложени от господстващите роли в културата.
Първата задача на Скитника е да види нещата в истинската им светлина: да обяви или да потвърди, че клетката е клетка и че този, който го държи в плен, е злодей. Това е изключително трудно, тъй като героят може не само да се бои от пътуването, но и да не го одобрява и тези чувства и съждения обикновено се засилват от чувствата и преценките на други хора.
Ясно ми беше, че героизмът на Скитника не се свежда до борбата. Героичната постъпка на Скитника — мъж или жена — е в това, че напуска тягостната ситуация и се отправя сам към неизвестността.
Когато човек съзнателно предприема пътуването си, като се отправя на среща с неизвестното, това означава, че започва да живее живот на ново равнище. Най-важното, Скитникът категорично твърди, че животът не е главно страдание; той е приключение.
Независимо дали пътуват навътре или и навън, Скитниците правят огромен скок, за да отхвърлят старите социални роли, които са играли — за да радват другите и да добият сигурност, — и правят опит да открият кои са и какво искат.
Всички имаме нужда от период на самота, за да открием кои сме. Повечето от нас се нуждаят от известно усамотяване всеки ден просто за да запазят душевно равновесие.
Освен това няма вероятност някой от опитите ни да стигнем до хората, които преживяват този етап, и истински да се сближим с тях да успее. Те ще продължат да издигат прегради пред близостта, защото задачата на развитието им е да се изправят лице в лице със самотата
Хубавото при Скитниците, които извършват пътуването си, е, че то има постепенно разпространяващ се ефект и позволява и на любимите им хора да правят своите пътувания.
Когато настъпи моментът да предприемат пътуването, Скитниците се чувстват самотни, независимо дали са женени или не, дали имат деца или приятели, или имат престижна работа. Това преживяване не може да се избегне. Всички опити да го избягнат просто им пречат да осъзнаят къде се намират и затова по-бавно научават уроците и по-дълго остават самотни.
Въпреки че много хора са се научили да дават и да се отказват, от жертвите им няма да има никаква полза, ако не открият себе си. Докато хората не развият егото си, няма смисъл да ги съветваме да се издигнат над него. Няма смисъл да подтикваме хората да се издигнат над желанието, докато те не си позволят докрай да правят каквото поискат.
На първото ниво на скитане основният проблем не е дълбочината. Големият въпрос е дали човек изобщо ще действа. Докато за Сирака основната фигура е спасителят, преобразяващата личност или понятие за Скитника е злодеят или завоевателят. фактически пътуването се мотивира от определянето на злодея като реална заплаха.
Колкото по-истински сме, толкова по-малко самотни се чувстваме. Имаме ли себе си, никога не сме истински самотни.
Докато Скитникът открива дракона и избягва, воинът остава и се бори.Воинът казва на Сирака, който е в нас: „Ти не трябва винаги да търсиш някой извън себе си, за да те спаси; аз мога да се грижа за теб.“ Всеки воин променя своя свят, като налага волята и представата си за по-добър свят.
Ако обаче навлезете в етапа на воина, преди да сте изяснили самоличността си, не можете да бъдете истински воин, защото или не знаете за какво се борите, или се борите главно, за да докажете превъзходството си, а този механизъм за развитие на увереност в себе си никога не би могъл да замени истинското ви знание за това кой сте в действителност.
Воините, които съчетават грижата с надмощието, се борят както за себе си, така и за другите.Когато посветят известно време, за да открият кои са и какво искат, вече могат да се борят за себе си, а когато култивират у себе си способност да се грижат за другите, ще могат да се борят и за тях!
Във всички изследвани дотук разновидности нашият герой трябва да се научи да се справя с мъчителни преживявания: Сиракът се справя с безсилието, Мъченикът — с болката, Скитникът — със самотата. И сега воинът се изправя лице в лице със страха.
Какво научават воините? Първо, да вярват в истините си и да действат съобразно с тях, напълно убедени и без да трепват пред опасността. За това е необходимо воините да поемат контрола и отговорността за собствения си живот. Сираците се виждат като жертви, а Скитниците — като аутсайдери.
Докато Сиракът търси спасение от страданието, Мъченикът го посреща с разтворени обятия, вярвайки, че то ще му донесе изкупление. Мъчениците са научили, че от живота трябва да се изисква повече, а не пасивно да се чака спасение.
Мъчениците работят упорито, за да угодят на Бога, на началниците си, на партньорите си. От тях те искат единствено обич и признание. Усилията, които полагат, са съзнателен или несъзнателен опит да спечелят онова, което така силно желаят.
мъченичеството често се използва за прикритие на страх. Мъчениците могат да се крият зад тази маска на доброта и алтруизъм, за да не предприемат пътуванията си, да не открият себе си и да не вземат страна.
Тънка граница отделя „даването“ от нездравото „улесняване“ (т.е. подкрепянето на нечия несамостоятелност или безотговорност). Понякога упорито даваме на хора, които използват способностите и енергията ни само за да продължават да живеят по разрушителен начин. Най-добрият случай е не да се жертваме заради другите, а да им помагаме, да открояваме и определяме по-ясно себе си, като правим избор.
Научим ли се да вземаме и да даваме, можем да се влеем в поток на отдаване и приемане, който е същността на любовта — взаимност. Скитникът, Воинът и Магьосникът получават все по-изтънчени уроци как да управляват живота и съдбата си. Иронията е, че едва когато овладее този контрол, героят може да го прекрати и да научи последния урок на мъченичеството — приемането на тленността.
От архетипа Магьосник научаваме за сътворението, за способността си да създадем нещо, което досега не е било, научаваме се да искаме признание за ролята си на помощници при сътворението на вселената
По време на пътуването си, когато навлезем в територията на Магьосника, след като сме започнали да поемаме отговорност за живота си и за влиянието си върху света Разбираме, че Магьосникът не е някой друг, а ние самите. Това е моментът, от който героите започват да вярват, че вселената не е статична, а непрекъснато се пресъздава. Всички участваме в пресъздаването и затова всички сме Магьосници.
Като Сираци, Скитници, Мъченици и воини откриваме самоличността си, противопоставяйки се на свят, който приемаме за враждебен и опасен. Като Магьосници приемаме вселената за дом, в който е приятно и уютно, и така отново получаваме невинност.
Мъченикът, Скитникът и воинът научават, че трябва да правят други неща, за да бъдат излекувани. Съответно трябва да страдат, да търсят и да се трудят упорито.Магьосникът обаче схваща спасението не като необикновена случка, а като вид енергия, достъпна за нас. Вместо да се бори срещу безсилието, самотата, страха или болката Магьосникът ги приема като част от тъканта на живота и се отваря за поуките, които те носят.
В някои отношения Сиракът, Мъченикът и воинът живеят в сходни вселени, защото вярват в оскъдицата. За разлика от тях Магьосникът обитава свят, в който е възможно всички да имат всичко необходимо, защото има достатъчно от всичко.
Когато сме на етапа Скитник, светът е пълен с мъка. Когато навлизаме в етапа воин, той като по чудо се променя заедно с нас и не ни сервира толкова катастрофи, колкото предизвикателства. Навлизайки в етапа Мъченик, се оказваме заобиколени от хора, които имат нужда от обич и грижа.
Както Мъчениците се научават да допускат болката, Скитниците — самотата, а Воините — страха, Магьосниците започват да допускат вярата, любовта и радостта.
Мощта на Магьосника обаче не би трябвало да се използва, преди да са научени уроците на Мъченика, Скитника и воина. Ако няма желание да използва силата си както за другите, така и за себе си, ако не се чувства задължен от собственото си благородство и ако не притежава смелостта и дисциплинираността, нужни, за да отстоява своята истина в света, мощта на Магьосника неизбежно ще служи на погрешни цели.
Като се движим по спиралата, „етапите“ на пътуването стават преливащи се части от процес на взаимодействие със света. При всяко преживяване, което ни оставя разочаровани и/или безсилни, прилагаме уроците, които сме научили като Сираци — скърбим за загубата и осъзнавайки, че не притежаваме умения или познания, за да се справим сами с положението, търсим помощ. Когато се чувстваме чужди, поглеждаме в себе си и се питаме: Сега кой/коя съм? Без да бързаме, трябва да следваме нашата променяща се идентичност.
Ако се чувстваме застрашени и гневни, това е знак, че не живеем така, както бихме желали или както смятаме, че е редно. Тогава утвърждаваме себе си и ценностите си и прекрачваме условностите, за да живеем живота, който сме си избрали, и да понесем последствията от избора си. Когато се чувстваме осакатени от прекалено или неуместно себераздаване или усещаме, че хората ни се налагат, значи време е да анализираме какво трябва да даваме. Да се запитаме: Какво всъщност трябва да дам на този живот и с какво само да предразполагам другите?
Накрая, когато ни обземе съмнение и страх, и с вяра и любов отворим сърцата си за сенките, пълзящи в края на живота ни, ние разширяваме границите на мястото, което ни изглежда сигурно и ведро. Така Магьосникът се слива с Невинния и така ние се връщаме там, откъдето сме тръгнали, но по-чувствителни и по-свободни да избираме. Раят сега е много по-голям и не толкова ограничаващ. В него вече може да се побере повече истина за нас и за световете ни.
Героят в теб- Каръл Пирсън