Винаги остават спомени от всяко пътуване, но преди това песимизмът ме завладява, вместо трепети и въодушевление се появява голямото притеснение. Непознатото е интересно, но има и места, с които си свикнал. Успях да литна два пъти и да се приземя, успях за 3 дни да зарежа изцяло училището, което си е постижение.
Отивахме на място, до което едва ли щяхме да стигнем втори път. Мислех си, че пътуваме до малко градче на 120 км от Варшава, само с 1000 човека, с отнет статут на град, със селска идилия и старинна атмосфера. Това беше информацията от Интернет.
Оказа, де че ще пребиваваме в голям полски град с 75 хиляди жители. И на отиване и на връщане само минахме през Варшава и не можахме да я разгледаме, което си беше голям пропуск.
В момента на тръгването всякакви притеснения се заглушават и започваш да действаш.
Преди тръгване разследвах какво е ръчен багаж и дали мога да стигна до там само с него. Знам, че ако напълня един куфар ще си го нося ей така без да използвам голяма част от съдържанието му. Куфарът ми едва издържа едно пътуване до Истанбул и се чудех как ще се представи сега. Взех от една колежка малка чанта за ръчен багаж и я напълних, направих си експеримент. Изглеждаше малка, но събра доста, можеше да мине през клетките, които са измислили по летищата.
Можех да мина и с ръчен багаж – измериха ми 8,5 килограма, ако бях пробвал нямаше да ми направят проблем, само дето куфарът беше по-голям и нямаше как да го наблъскам в багажното над седалката или под нея.
Пътувал съм преди 6 години със самолет, но бях забравил. Може и да си въобразявам, но нещата в 2006 година ми изглеждаха по-строги. Проверката изглежда сложна само на думи, вярно че на отиване този ме опипа целият, а на връщане облечен по-същия начин ме пропуснаха. Действа се на случаен принцип, имат си норма. Друго си е да си гражданин на ЕС – 10 секунди ти гледат личната карта и минаваш. Ние се бяхме объркали на другата опашка и почакахме докато се усетим.
Представям си го – държат се с теб като втора категория , дори и ние го правим – поляците не пуснаха две госпожи дето са украинки, въпреки , че имат покана да участват във фестивал и ще водят с тях 20 деца. А те живеят от толкова време в България.
Като пристигнах там се притеснявах, че багажа няма да се появи, колежките имаха опит от изхвърлени багажи от самолет и повредени куфари, но нищо такова не се случи. Това въртене на багажа си е рискована работа, някой може да си замине с твоя багаж. А в мислите ми си представях си как ми се губи куфара и ще се наложи 4 дена да стоя с едни и същи дрехи на 2000 км от България
Отивахме в Полша по проект за обмяна на опит. Срещите са с колеги от Германия, Холандия, Италия, Норвегия и други. Ще се говори за образование, винаги в такива случаи има един ентусиаст, които върши работата по спечелването на такива проекти, а други се възползват. Проекти, в които по важна е изрядната документация след завършването му, а не какво е се е свършило по време на изпълнението му.
Полша прилича външно на България, ако не знаеш че си там, във Варшава ще си помислиш че се движиш в някой от кварталите на София. В един от моловете се чувствах все едно съм в мол в Истанбул.
Учениците ми изглеждат някак си по-въздържани, а училището е с почти същите професии като нашите. Може би това, че 90 % са религиозни играе някаква роля. Това е само едно предположение , и ние като имаме гости се стремим да покажем най-доброто от себе си.
Фермите им са много по-напред от нас, всичко е автоматизирано, регулирано, собствениците ми изглеждат по-земни, типични селски образи, приветливи. По-спокойни някак си, като че ли притесненията им са по-малко. Не знам дали се дължи на парите, и колегите от Полша ми изглеждаха по-същия начин, но пък точно като нас се опитваха да се харесат на западноевропейците.
Знаете ли кое ми беше най-интересно миналата седмица – това, че хората са толкова еднакви и езиците и местоположението играят минимална роля. Учителите са същите, учениците също, хората реагират еднакво. Всички си живеем със страховете и проблемите си и това ни пречи да се отдадем на момента.
Виждаш го усмихва ти се или стои замислен, а следващия момент влиза в роля. Лесно се разпознава това и никой език не може да го скрие . А алкохолът сваля задръжките и тогава виждаш как част от маските изчезват. Ако трябва да направя разделение – има само два вида хора, такива, които се чувстват добре в кожата си и останалите.
Човек постоянно казва, че не издържа вече, че не може повече, но думите са различни от действията, и търпението може да е безкрайно. Питам се, има ли някаква граница, колко може да издържи човек , кога се предава….
Сами не разбираме как точно затъваме толкова. Винаги е така, не го разбираме, но става постепенно, лекичко. Въпросът, е че има граница след която измъкването е почти невъзможно, освен ако някой не те изрита насила и не те прехвърли обратно от другата страна.
Тогава сигурно си казваме и се питаме, как точно на мен се случи това, а някой отгоре промърморва, твой ред беше.Трудно подвижната ни психика, често си намира оправдания и не бива да я оставяме много да се развихри. Това, което се надявам, че и обратният процес също е такъв – мислиш си, че стоиш но едно място, а вървиш в правилната посока.