Искам да ви кажа как се отразява на децата ни фактът, че отнемаме цялото им време (а то им е необходимо, за да пораснат) и ги принуждаваме да го прекарват, ангажирани с абстракции. Трябва да чуете това, защото всяка реформа, която не се занимава с изложената по-долу патология, е бутафорна.
1. Децата, на които преподавам, не проявяват никакъв интерес към света на възрастните. Това влиза в безпрецедентен разрез с хилядолетия човешки опит. Младите винаги са се вълнували силно от това, което правят големите. Днес обаче никой не иска децата да порастват, още по-малко самите деца; кой би могъл да ги вини за това? Играчките – това сме ние.[1]
2. Децата, на които преподавам, не проявяват любопитство към почти нищо, а когато проявят, то е краткотрайно и преходно. Те не могат да се съсредоточат за дълго дори и когато става въпрос за неща, които сами са избрали. Забелязвате ли връзката между постоянното биене на звънеца за смяна на кабинета и това явление – вечното губене на концентрация?
3. Децата, на които преподавам, имат много неясно чувство за бъдещето, за неразривната връзка между утре и днес. Както вече казах, те живеят в едно непрекъснато настояще: границите на съзнанието им не напускат текущия момент.
4. Децата, на които преподавам, нямат отношение към историята: те ни най-малко не си дават сметка как миналото определя днешния им ден, ограничава избора им, формира ценностите и живота им.
5. Децата, на които преподавам, са жестоки едно към друго; те не изпитват никакво съчувствие към изпадналия в нещастие; те се надсмиват над слабостта; те презират хората, чиято нужда от помощ е твърде явна.
6. Децата, на които преподавам, не реагират добре на близост или откровеност. Те не могат да понесат истинската интимност, защото цял живот са градили навик да се крият в себе си. Те пазят в тайна истинската си личност, а пред външния свят демонстрират персоналност, взета назаем от телевизията или придобита с цел да манипулират учителите. Тъй като на практика не са хората, за които се представят, тяхната дегизировка бива поставена на изпитание от прекалена близост; ето защо тези деца гледат да избягват интимни взаимоотношения.
7. Децата, на които преподавам, са материалисти и следват примера на своите учители, които подхождат към всичко материалистично, като от край до край го „оценяват”, и на телевизионните си ментори, които се опитват да продават де що може, независимо дали е стока, или не.
8. Децата, на които преподавам, са зависими, пасивни и плахи, когато са изправени пред непознато предизвикателство. Тази плахост често се прикрива с демонстративно перчене, гняв или агресия, зад които има само въздух под налягане и липсва каквато и да е вътрешна сила, и увереност.
Бих могъл да говоря и за още неща, с които ще трябва да се занимае училищната реформа, ако искаме да спрем упадъка в нацията, но смятам, че казаното дотук е било достатъчно, за да разберете идеята ми, независимо дали я приемате, или не.
Изброените патологични състояния би трябвало да се дължат или на училището, или на телевизията, или и на двете. Става въпрос за елементарна аритметика: цялото време на децата е завзето от тези две неща: училището и телевизията. Извън тях не им остава време да преживеят каквото и да било друго, което да успее да окаже значимо влияние в живота им.
Джон Гатоу, „Училището-психопат“
След като преподавах училищен манталитет през целия си съзнателен живот, стигнах до заключението, че единственото учебно съдържание на масовото образование се крие в неговия метод. Не се заблуждавайте, че най-важното за образованието на детето ви е да има добра учебна програма, оборудване или учители.
Всички патологични състояния, които разгледахме, се дължат до голяма степен на факта, че училищните уроци пречат на децата да осъществят важните срещи със себе си и своето семейството, от които се учат уроците за лична мотивация, упоритост, самостоятелност, смелост, достойнство и любов. Тук спада и един от най-важните уроци на семейния и социалния живот – как да се грижиш за другите и да им бъдеш полезен.
Преди трийсет години децата все още можеха да научат тези уроци след училище. Днес обаче телевизията им е отнела тази възможност. Почти цялото време, прекарвано със семейството, е погълнато от телевизията и напрежението, нервите и стреса, типични за семействата, в които и двамата родители работят или родителят е само един. Децата ни не само няма кога да израстнат като пълноценни човешки същества, а и се налага да го правят на неблагодатен, пустинен терен.
Джон Гатоу, „Седемте училищни урока“
Аз обаче съм убеден, че в процеса на самообучаване те ще се превърнат в учители сами на себе си – а единствено самообучението има трайна стойност.
В момента отнемаме от нашите деца цялото време, което им е необходимо, за да развият способността си да учат самостоятелно. На това трябва да се сложи край. Налага се да изобретим училищни преживявания, които да им върнат голяма част от това време.
Трябва да създадем програма, която да дава възможност на всяко дете да развие самостоятелно своята уникалност и да израсне уверено, че може да разчита на себе си.
Трябва час по-скоро да дадем на децата време за независими занимания, защото те са истинският ключ към самостоятелното учене. Освен това трябва да ги въвлечем отново в реалния свят колкото се може по-бързо, за да може да не прекарат самостоятелното си време в абстрактна дейност.
Самостоятелно, независимо учене, общественополезна дейност, приключения и преживявания, големи дози уединение и личен живот, чиракуване на хиляди места (за по един или повече дни) – всичко това са добри, евтини и ефективни начини да се сложи началото на реална училищна реформа.
Трябва да се даде възможност за съвместна дейност на родители и деца по време на училище, за да се заздравят семейните връзки.
„Конспирация срещу образованието: Училището-психопат“ от Джон Гатоу