Раждам се, раста, оцелявам, приспособявам се, живея, умирам. Както и ти. Нали? Каква е разликата? Мисля, че тя е в начина, по който го правим. В онази ефирна и изтънчена нишка, която всеки обагря със собствени цветове. Едни я наричат- живот, други- оцеляване. Аз ли? Аз го наричам изкуство. Изкуството да живееш.
Отварям очи. Току- що съм се събудила. Светлината ме дразни. Твърде силна е. Пречи ми. Ето става по-добре. Зрението ми привикна към светлината. Вече виждам нормално. Първото, което съзирам са плакатите по стените ми. Припомнят ми накъде вървя. На вид това са само плакати. Листове хартия със снимки на актьори, певци и картинки.
Мяркат се няколко любими цитата на различни езици. Закачила съм също, етикети от дрехи, купени в дни с незабравима история. Снимки с хора, които повече няма да видя или поне не по същия начин. Картички от верни приятели, написани спонтанно- с или без повод. Знамена на държави, които си обещавам някой ден да посетя. Дори и една гривна, за която няма да ви разкажа, но никога няма да нося отново.
Нашите все ми повтарят, че е голяма бъркотия цялата тая стена. Много шарено ставало пък и това били някакви странни неща. Аз така или иначе не се захващам да им обясня. Само се усмихвам и продължавам да слагам нови.
Наглед обикновени неща , които напомнят за толкова много. Те изразяват моята идентичност. Без думи, без дори звук, само с присъствие. Разказват ми за отминали моменти, които не искам да върна, достатъчно е, че ги помня. Така просто ще се уча от тях.Разказват за целите ми, които ме водят напред. Същите тези, които нося на гръб всеки ден, и повярвайте, понякога наистина тежат. Припомнят ми за волята, която искам да изградя. За силата и твърдостта, които придобиваме така неусетно, понякога на висока цена. За онези инстинкти за оцеляване, които притежава всяка човешка психика. Напомнят ми никога да не се отказвам, но и да бъда щастлива по пътя, по който вървя.
За едни това са само листове хартия. За мен- това е изкуство. Онова, от което се уча да живея всеки ден. Съдържайки в себе си толкова недоизказани неща, но същевременно изказвайки неизразимото.
А изкуството само по себе си е субективно. Всяка картина, всяка песен, преплела в себе си и лирика, и нота. Всяка поема, пътепис или нещо с неопределен жанр, написано от някого спонтанно, но носещо толкова чувство. Всяко нещо, за което ние даваме нашата критична оценка. Която никак не е важна.
Изкуството е това, което ражда нечие съзнание в момент на пълно отчаяние, болка, страх и необясними емоции, раздирайки цялото му същество отвътре. Или родено в най- върховния момент, на най- голямо щастие. Именно тези полярни емоции, които нищо не е способно да изрази, но величието на човешкото съзнание успява да претвори в изкуство. То е не онова, което аз и ти харесваме. Изкуство е, това, което разказва история, изтъкана от невидими сълзи, от пролети пот и кръв, в името на нещо велико. От любов или ненавист, все толкова силни и полярни. А какво по- голямо величие от това да изразиш неизразимото.
Опитваме се, правим го, или пък не…Одобряват го, или пък не… Това е нашето изкуство, нашият опит, нашият провал или пък нашето величие. Нашето изкуство. Изкуството да живеем по своя собствен начин.
Йоана Чолтеева-ІХ б клас