Намирам се в столицата на България гр. София. Около мен всичко се случва с онази динамика, характерна за големите градове. Чуват се разговорите на забързаните жители, скърцането на трамваите и бръмченето на останалите превозни средства. Заглеждам се в близкия автобус. Хората, намиращи се в него ми изглеждат толкова смутени, замислени и някак тъжни. Дали са под влияние на стрес, семейни проблеми или просто са отчаяни от самия живот? Днешната ми цел е да разбера отговорът на този въпрос.
Започвам да оглеждам хората, движещите се бързо около мен с надежда някъде там да видя поне един човек, който да не е потънал в тежки размисли за живота си. Приближава млада жена – добре облечена и някак замечтана. Питам нея:
- Извинете, бихте ли ми отговорили на един въпрос?
- Разбира се – с мила усмивка отвръща дамата.
- Загледах се в хората, пътуващи в един от градските автобуси. По лицата им видях смутеност и замисленост. Според вас каква е причината българинът в днешно време да бъде толкова отчаян?
- Безработицата – без да се замисли отговори младата жена.
Благодарих и?. Продължих по пътя си, но не след дълго осъзнах, че думата „безработица” безспирно трептеше в съзнанието ми. Тогава реших да продължа това интервю. Често бях отминавана или осмивана за идеята си. Но не се отказах.
Сега към мен вървеше мъж на средна възраст. Бе оскъдно облечен, а на лицето му – наведено и гледащо право в земята – блестяха две очи, пълни с доброта и гостоприемност.
- Добър ден, господине! Може ли да ви задам няколко въпроса?
- Мисля, че може… – колебливо ми отговори непознатият.
- Какво мислите за безработицата в България? – Започнах аз.
- Тя е коварна и може да вгорчи живота ти. Зная го от личен опит. Имам 2 малки дечица и мила съпруга, но тъй като в нашето семейство само тя е работеща, ни се налага да преживяваме с минимална работна заплата на месец.
- Мислите ли, че някога България би се справила с безработицата и животът Ви ще се промени? – Смутено попитах.
- Не! – твърдо отсече мъжът. – Смятам, че никога няма да се промени положението в България. Тя получава голяма помощ от Европа, но не осъзнава, че грешката се изразява във факта, че тя сама не си помага.
Думите на събеседника ми ме накараха да се замисля. Едва тогава видях дълбоката тъга в очите му. Благодарих му за съдействието и искрено му пожелах животът му да стане по-добър.
Съгледах тийнейджър, движещ се близо до мен. Спрях и него. Поздравих го и след коментара, че вече никой не казва „Добър ден”, а просто „Здрасти”, успях да му задам същия въпрос:
- Какво можете да ми кажете за безработицата в България?
- Нищо. Моите родители работят, не съм лишен от нищо, а след време ще наследя семейния бизнес – спокойно отвърна моят връстник и присмехулно ми обясни, че е смешно да му говоря толкова учтиво.
- А понякога не се ли питаш какво се случва с хората около теб? – Промених жаргона аз.
- Имам няколко приятеля, които са по-бедни от мен, но не им се бъркам. Те ще се оправят сами – със същият спокоен тон продължи момчето.
Пожелах и на него приятен ден и продължих напред. Възрастна жена се разхождаше наоколо. Спрях и нея. След като чу въпросът ми, лъчезарната усмивка на лицето и? изчезна и на нейно място се появи смутеност.
- Аз съм пенсионерка и за мен безработицата не е личен проблем, но няма как да си затворя очите и да не виждам как децата и внуците ми са принудени да напуснат родната страна, за да търсят спасение. Мога да се похваля с изключително умни деца и още по-интелигентни внуци, но нито един от тях не може да се зарадва на добре платена работа – замислено говореше непознатата жена.
Още преди да и? благодаря, получих пожелания от нея за хубаво бъдеще и съвет да се обучавам извън България.
През този ден срещнах много други хора, но и от тях не чух нещо по-различно. Тези със скъпи дрехи и накити отговаряха с небрежност и безинтерес на въпросите ми. А онези, които бяха изпитали коварността на безработицата и бедността с тъга ми разказваха тяхната история. За съжаление, в онзи слънчев забързан ден в София аз срещнах повече представители от втория тип. Ще ми се да можех в заключението на моето интервю да ви успокоя като ви кажа, че безработицата е рядкост и вече почти не се среща, но не мога. Истината е една: Безработица има, а с нея ръка за ръка върви и бедността. България може да се справи, дори без чужда помощ, но малко са тези, които вярват в това! Без надежда нищо няма да се промени. Нека повярваме и допринесем с нещо за тази промяна!
Теменужка Траянова 11 б клас