Единствено непрекъснатото и култивиране – понякога на благоприятна почва, друг път на неравни местности, позволява да минем моста, свързващ настоящето с бъдещето. И понякога страстта, която го е съградила ще ни кара да преминаваме моста и да се влюбваме.
Любовта е нежност, съпричастност, толерантност, разбиране, дълбоко усещане за единение с другия. Любовта изисква още с появата си разрешението на всеки от нас, за да не угасне. Когато се осмелим да се разделим с егото си от страх да не се поставим в уязвима позиция пред другия.
И тогава се заемаме да взривяваме всяка една стена. Нужно е време, за да съумеем да разпознаем нашата и чуждата готовност да се осмелим да прекрачим границата, да се отдадем един на друг, да се опознаем и да позволим на другия да ни опознае.
Време, необходимо най-вече да се научим да се справяме с различията, които неизбежно ще се появят. Това е способността да се справяме с бурите, които предизвиква личността на всеки един от партньорите.
Ако тази взаимна способност не съществува в началния етап страстта угасва и любовта не се получава. Трябва да създадем условия за взаимното опознаване. Трябва да превъзмогнем основните страхове – страха да се слеем, да бъдем погълнати, задушени ,наранени и изоставени, да преодолеем вкопчването в любимия човек.
Връзката може да се развие успешно единствено ако двамата открият заедно специфичния начин, по който всеки от тях изразява любовта си. Необходимо е да се настроим да изслушваме другия и да създадем условия да бъдем изслушвани. Само така можем да дадем това, което истински се нрави на другия.
Понякога изпитваме такъв копнеж да обичаме, че сами се подтикваме да си представим в другия това, от което се нуждаем, за да може да се влюбим. Когато открием реалния образ, осъзнаваме, че сме се влюбили в собствената си фантазия, пришпорена от неотложната ни потребност да бъдем обичани.
В началото е трудно да се научим да съжителстваме с личните пространства на другия. Във всеки момент някой може да изпита потребност да се отдръпне, за да се увери, че не се е изгубил в другия.Ако любовта е наблизо той ще се върне по собствено решение. Съществуването на тези пространства е фактор за успешна връзка.
Когато една раздяла ни нарани, ние изпитваме силна болка, поради което обикновено се затваряме и се дистанцираме от любовта Винаги има две възможности – да останем в любовта, или да останем в страха.
Боим се да бъдем наранени и затваряме сърцето си, егото поема контрол и искаме да получим наслада без рискове. Ставаме обсебващи, искаме всичко от всички, да ни успокояват, да се съобразяват с нас постоянно, да не ни задушават, нито манипулират.
Другия е само огледало на любовта, която ние даваме и тогава е много трудно да се отдадем на любовта без изисквания, и без очаквания.
Очевидно начинът да затворим пукнатините не е в това да поискаме от другия невъзможното – да престане да бъде такъв, какъвто е, а да признаем, че когато нещо в другия особено ни дразни, това е свързано с някоя наша черта, която ние не харесваме.
Конфликтите на двойката винаги са огледало, в което можем да видим нашите лоши страни. А бихме могли да превърнем другия в наш учител. Идеята е да се отворим взаимно и да поискаме помощ, вместо да издигаме стени. Когато слабите страни успеят да влезнат в контакт и да се споразумеят доверието нараства и всеки се превръща в наставник на другия. Всеки дава и получава най-доброто от другия.
Във всяка двойка има празноти, връзката не може да запълни всички потребности на двамата, винаги има нещо, което другия ще трябва да потърси навън. Без свобода не може да има връзка. Във всеки един момент ние се избираме отново и отново.
Любовта се захранва от лични и от споделени пространства, но не и от усещането, че цялото ни лично време трябва да бъде споделено, нито, че споделените пространства са ни изцяло чужди. Не трябва да си изцяло изключен от личните пространства на другия.
Дълготрайните връзки се изградени от една разумна смесица от близост и пространство. Близост, която поражда интимност, подкрепа и сигурност. Пространство, което ни прави свободни и съзнаващи възможностите си за промяна. Няма граници на промяната и израстването и в това е смисълът на двойката – да израстваме редом до другия.
Безсмислено е да държим всичко под контрол или да искаме да изпреварим събитията. Щастието е свързано до голяма степен с приемането, а не да се борим с онова което е, заради това, което искаме да бъде.
Дълготрайността на една двойка се опира върху пълното приемане на позитивните черти на другия и съзидателното приспособяване към онези аспекти, които най-малко ни харесват. Да приемем не означава, че ни харесват, означава да признаем, че нещата стоят по този начин и да устоим на изкушението да ги променяме.
Ако всеки има смелостта да се погледне в това огледало, каквото е другия, ще намери решението, а то е да развие противоречивите си или отричани черти и да разгърне онези качества, които вижда в другия и които е смятал, че не притежава.
За да възвърнем магията, трябва отново да се отворим, да отприщим източника на любов в нас, за да видим с открито сърце какъв е нашия принос към всеки конфликт. Не е необходима някой да ми дава това, което вече имам. Нищо не ни липсва. При все, че постоянно имаме нужда от някого, който с любов да бъде огледало, в което можем да се видим без страх. Всеки трябва да стане цялостна и завършена личност.
Двойката е подвластна на промени, в живота нищо не е постоянно. Зад всяка криза се крие дисбаланс, центърът се е изместил, няма равнопоставеност. Трябва да даваме и трябва да получаваме, ако искаме да израстваме редом до другия.
В кризите в двойката, особено в началото единия винаги е в по-благоприятно положение от другия. И винаги трябва да преодоляваме гордостта си, за да не нараним другия.Работата върху самите нас ще ни възвърне силата да продължим напред.
В стабилните връзки онзи отгоре помага на този отдолу да се изправи и не използва положението си. И по време на криза не е време да се отдалечаваме, а да се доближаваме, да разговаряме и да навлезем дълбоко в ставащото. Ако решим да останем в контакт, то помощта ще дойде, но не като налагането на собственото мнение, а като грижа за това, от което другия се нуждае.
Да продължа без теб – Хорхе Букай