У нея се заселила една заблуда, че не може да съществува без онова, което всъщност я убиваше – наркотиците…
Поглеждам през прозореца и я виждам… В този мрачен ден е излязла навън. Не съм изненадана. Тя винаги е била такава – различна, странна дори.
Невероятно е как не се смущава от белия сняг, падащ по голите й рамене! Може би това щипкащо усещане, породено от студените снежинки, й напомня, че е жива…
Облечена е толкова леко и дори не носи обувки, а домашни пантофи. Навярно това сковаващо чувство, плъзващо се по тялото й, я прави щастлива, защото й носи някаква емоция…
Толкова е мокра – дрехите, косата й… А не се страхува, че ще се разболее.
Знам защо.
Тя е по-силна, отколкото изглежда. Вече е преборила най-големите си страхове…
Не я виня, че е навън в това лошо време. Разбирам я. Познавам тази усмивка. Знам също от какво е породен този блясък в очите й… Тя най-после е свободна! Радва се на всичко, което я заобикаля…
Гледа небето сякаш за първи път от сто години има достъп до него. Сините й очи най-после са върнали живината си. Сега не са уморени и може с тях да поглъща всеки един малък детайл. Тя все още е слаба, но кожата й не е бледа – върнала си е розовия цвят.
Виждам как взима пресен сняг в ръцете си и го целува. Може би за някого другиго това е лудост, но за нея е необходимост…
За да се чувства добре, трябва да вика, да усеща, да се наслаждава на всяка гледка около себе си. Защото тези малки жестове и? припомнят, че е жива и най-вече – че е свободна.
Докато аз и повечето млади хора около мен живеехме спокойния си живот, изпълнен със забавления и болезнено повтарящо се ежедневие, тя водеше борба.
Бе окована от тежките вериги на зависимостта. У нея се заселила една заблуда, че не може да съществува без онова, което всъщност я убиваше – наркотиците.
Живееше в клетка, която я караше да мисли, че има свобода, а всъщност й бе поставила най-непробиваемите граници – като малка студена кутийка с дебели стени. През железните решетки не можеха да се проврат дори мислите й…
Нямаше право да избяга… Или да живее…
Нито дори да мечтае. Металният блясък заслепяваше и най-невинните и? мисли за промяна. Студът я пренасяше в друг – ужасен свят, но заблудата я лъжеше, че това място е чудесно.
Все пак Тя бе силна.
Волята и? бе учудващо настойчива за крехката и? възраст. С нейна помощ отвори очите си и успя да пребори онзи лош дух, вселил се в изтормозеното и? тяло.
Тя оживя, но съзнанието й не се отърси от всичко. Прочисти част от себе си, но сякаш споменът остана. Него така и не успя да убие. Дори очите й не могат да прикрият истината.
За тези, които я поглеждат бегло, остава съвсем обикновено момиче, но вгледаш ли се по-дълбоко, Тя ще ти разкаже там цялата си история. Може би затова казват, че очите са прозорец на човешката душа…
А нейната душа бе почернена и опетнена.
Едва сега осъзна, че това, което на пръв поглед й изглеждаше като обикновена игра, в която тя неволно стана участник, се оказа най-коварният и? враг…
Но не й оставаше друго, освен да продължи напред. Твърде млада е, за да се предаде и Тя знаеше това. Затова започна на чисто. Сега изживява наново всяка малка емоция…
Отстрани изглежда луда, но по един красив начин. Хората я виждат като голямо дете, неизживяло детството си. Но аз знам истината.
Знам колко се бори, за да се превърне в Човек и да си върне независимостта.
И докато другите се вглеждат в странните й дрехи, в невинните й очи и в голямата усмивка, аз виждам и белезите от инжекции по ръцете й…
Теменужка Траянова, ЗПГ, 12б клас