Ще крием тайната – и да не ви е страх !
Не го ли разберат, грехът не става грях!
Осъжда го светът, когато стане знаен.
Човек не върши грях, ако грехът е таен!
„Тартюф”, Жан-Батист Молиер
Вървиш из коридора. Отново е претъпкано. Разсея се. Блъскаш се в някого. Вдигаш глава. Извиняваш се, в отговор получи престорена усмивка. Колко фалшиво само, понякога дори ти идва в повече. Сега се зачудих какъв ли би бил светът, ако нямахме тази способност да се преструваме. Я си представи, ако светът ни бе устроен така, че да можем единствено да изразяваме това, което чувстваме, това, което мислим, ако можехме да покажем само което е истинско, ако давахме само реални обещания? Би ли пролял по-малко сълзи? Би ли допуснал повече хора до себе си, би ли прекарвал по-спокойно часовете на тъмните вечери? За миг надникнах в този илюзорен свят и освен недостижимост открих още нещо нередно. Прозрях, че забравих да търся причината.
Защо са всички толкова фалшиви? Скрихме ли себе си онзи ден заради изгода или го направихме от страх заради примирение, по навик? От смелост ли бяхме лишени, или пък от воля, та се престорихме, когато твърдяхме, че изричаме истина? Борим се за всякакви неща в нашия си живот: за право, за независимост, за подкрепа, а търсим ли истина наред с всичко останало? Или тя вече не ни е притрябвала- и без това не ни понася добре. Твърде често я пропъждаме сами от себе си. Лицемерието е за нас твърде удобна маска, блестяща, примамлива, украсена с усмивка или сълза според случая, но все пак безопасна. Е, какво спечели, като утежни с нея образа си? Опази ли частица от себе си, или я погуби още по-жестоко? Не, само открадна нещо от някого, което няма да върнеш, не се хаби, без това от теб ще откраднат също. Всичко ще остане тихо и скрито, както все става, негласно, неразбрано и неосъдено, свикнали сме!
Лицемерничим и лицемерието ни погубва, а далеч не ни е толкова нужно, нали сами го създадохме по собствен, но съвършен образ, от страх и за лична изгода. Мисля, че сляхме лъжата с истината и сега всичко е сиво. Лутаме се в прах от погубени ценности и е смешно как не съзнаваме, че сами себе си губим. Образът на съвременния Тартюф не ламти само за богатство, неговият фалш е навсякъде- в преценките, в отношенията, в емоциите, предава се по наследство в личността и се възпитава умело, наред с всичко правилно и морално. Престореността се е вместила във всичко познато. Чудя се дали вече съществува реалност?
Аз зная, че ти също си там някъде и ме виждаш през тази тълпа от хора. Предизвиквам те! Хайде излез! Свали само за малко твърде удобната маска, аз също се чудя какво е останало под нея. Но осмели се да поемеш този риск и съм сигурна, че ще намеря нещо добро, нещо красиво в океана от всички тези недоизказани истини. Страхуваш ли се? Да, с всички ни е така, труден е пътят, по който си струва да тръгнем, труден и славен, а свободата на духа чака някъде отвъд. Чуди се и чака да види накъде ще поемеш. Щом я откриеш, ще я прегърнеш ли? Пристъпи ли вече по-близо до мен, по-близо до себе си. Давай, свали маската. Аз зная колко тежи…
Йоана Чолтеева, 10 б клас