Изличния разказвач не показва мисли и чувства. В третолично можем да влезнем в мислите на един от героите. Всезнаещия разказвач влиза в мислите на повече от един герой. Всезнаещото повествование помага на разказвача да гледа героите отвън, но успява да надникне и вътре в мислите и в чувствата им. Разказът преодолява ограниченията на времето и пространството. Разказвачът може да бъде на толкова места, колкото му е необходимо за да обгледа всички времеви измерения-минало, настояще и бъдеще- без да се притеснява да покаже това.
Предимствата се сливат с недостатъците като това да казваш прекалено много и да показваш прекалено малко, да бягаш от вътрешната гледна точка и превъплъщението в различните герои.
Всяка история е загуба на невинност, пропадане от привидната благодат в грубата истина на действителното.Всяко човешко построение има микроскопична пукнатина, малка пролука, и ма герой или сила, чиято роля е да види или поне да усети тази пролука, да се провре през нея. Може би най-доброто, което може да направим, е да описваме какво виждаме и когато почувстваме злото, да го потърсим в героите, с които най-много се отъждествяваме. Героят, който разтърсва всички други герои и вмъква драматизъм и действие.
Гласът е едновременно реален и метафоричен. Докато го чета, често усещам не само как, дума след дума, откривам в историята разни неща, които вече са в нея, но и как я доизмислям. Гласът е първото нещо с което се сблъскваме, и обикновено- макар и невинаги – присъствието му намалява, когато героите и конфликтът между тях, идеите и структурата започват да приемат формата на един измислен, но динамичен свят. Литературата е изместила устния разказ, гласовете на разказвачите обикновено се четат, а не се чуват.
В подредбата на изреченията може да съществува огромно разстояние между време, пространство и събитие- в пълния смисъл на нещо действително изживяно. В пространствата между изреченията има единствено мълчание, но като продължим да четем нататък, задържали този кратък откъс от паметта си, започва да ни се струва, че всяко изречение отваря нова страница, съдържаща конкретни впечатления от живота, които свързваме с този откъс. Мълчанието ляга между онова, което казваме и донякъде наистина мислим, и онова, което отричаме и се опитваме да отричаме, но в крайна сметка всъщност споделяме. Разказвачът загатва и ни затваря в пространството на неговия глас, в някакво превозно средство, което ме вози през измислен свят и което се разраства в процеса на движение.
Един от подходите когато се пише за тесен кръг от събития, е да се изрази критично отношение, безсилие или социални ограничения. Героите се намират в най-решаващата и деликатна фаза от живота си – и надмощието на глупците може да им струва скъпо.Силата на финала е свързана, с промяна в мащаба на събитията. Смените на перспективата и резките скокове във времето създават различен смисъл. Контрастите позволяват да различим значимото.
Елементите на формата – гледна точка, обстановка, глас , ирония, за дъгата на всяка сцена и линията на драматичното развитие. Формата е алхимията на занаята, която се наслагва върху неблагородния метал на събитието. Задачата е със силата на словото да ви накарам да чуете, да почувствате и преди всичко да видите. Съдържанието е прикачено посфактум, всичко е пресъздаване. Научи се да говориш с думи, използвай дребните детайли, остави нещата, които виждат да произвеждат сантиментален ефект. Разказът ни пленява чрез сетивното нещата оживяват във всеки от нас, чрез илюзията, че преживяването е истинско.
Именно паузата осигурява живителната глътка въздух под формата на пълна тишина, по време на която действителността нахлува за една частица от секундата в замъгленото от наркотици и носталгични чувства. Понякога най-важното послание не е в последната дума, а в отказа да се изрече някоя дума. Понякога ние прескачаме, подриваме, размиваме границите за да сглобим нови субективности. Обикновено сцените крепят историята, но пазвите я оформят, работят зад завесата. Детайлите , измислени за да се изгради сцената служат след това за приключването и.
Повествованието може да е доста разхвърляно, но да задържа вниманието, защото е интимно. Гласът на разказвача ни засмуква в историята, обещавайки нови разкрития и близост, чака ни голямата сцена, развръзката, само имайте търпение и ще я получите с нещо повече, нещо различно от първоначално обещаното. Започваме с празното място, пълен с възможности свят, има най-различни празни места.
Разказите за разлика от романите по-лесно се поддават на определен тип разпад. Тъй като са поместени в момента точно преди или след пълната промяна на нещата, разказите могат да навлизат в материята на живота по недостъпен за романите начин. Разказът е далеч по-малък и затова само частично реконструира действителността и загатва какво се е случило. Разказът е картина, осеяна с остатъци от разни неща. Ако романът е горски пожар, то разказът е ръжда и постоянно повторно вглеждане.
И двете форми изкривяват действителността, подбирайки определени нейни части. Светът на романа е луна – спътник на света, в който живеем. Светът на разказа е импулс, разбъркани пиксели. Романите убиват и създават, разказите ни водят на местопрестъплението, разбива почвата на съставните и атоми. Силата на един разказ се състои в това да накара читателя да повярва, че историята е истинска.
Залагаме много на първите и на последните думи. Доста разкази започват в средата, след като голяма част от събитията вече са се случили. Историята е задвижена, а те се промъкват откъм задния вход и я запълват с изложението, което им върши работа. Искаме от тях да ни обяснят какво е станало преди и как миналото обяснява настоящето. Те пълнят главата ни с любопитни въпроси и обещава отговори. Заинтригуват ни сгъстената информация и самата странност на детайлите. Започвай от средата, със страст и с нещо интригуващо и предизвикващо моментно объркване и печелившата формула.
От последните думи очакваме нещо, което да хвърли светлина и развръзка, искаме краят да ни помогне да осмислим нещата. Да ни даде образ, мисъл или информация, които ще ни позволят да изградим ясен образ. Образите за финал идват преди краят на самия разказ. Накрая всичко се приближава ударно към този финален образ. Може да има отваряне на разказа към необятността на нещата. Добрите финали стоят над думите. Историите може да не завършват с промяна, а по-скоро с някакво преобръщане, с промяна.
В момента пишеш на приятел. Пиши лично на него, а не на някаква общност, без страх или свян, чак до края на писмото, все едно че никога няма да види бял свят, за да може истинският ти приятел да го препрочита отново и отново, а после да поиска още пленителни писма.
Да поставиш дявола на колене – Писането на проза като занаят и живот, Чарлз Бакстър и Питър Търчи