„Може и да съм мечтател, но не съм единственият.”
Започвам с тази мисъл на Джон Ленън, защото тя ме крепи в моменти, когато се страхувам, че мечтая прекалено.
Моята голяма мечта е да танцувам през целия си живот. Първата крачка към нея направих още, когато бях на десет. Тогава с моята най-добра приятелка прекрачих прага на танцовата зала. Начинът, по който се движеше госпожата беше първата магия, която усетих. Исках да съм точно като нея. Не знам как се е чувствала Алиса в страната на чудесата, но знам как се чувствах аз – бях развълнувана и понесена на крилата на танца в нов за мен свят.
Днес, седем години по-късно, все още съм подвластна на магията, наречена танц, но понякога се плаша от мечтата си.А на теб струвало ли ти се е, че мечтата ти е голяма колкото бурна морска вълна? Толкова огромна и смъртоносна, че може да погуби целия ти живот, може да те погълне, да те преобърне и да те запрати на дъното, което е по-неприветливо дори и от сушата.
Аз познавам това чувство отскоро. Усещам, че колкото повече пораствам, толкова повече се страхувам, а не би трябвало да е така. Ужасена съм от мисълта, че мечтата ми може би няма да се сбъдне – това е най-големият ми страх.
През годините, към своята мечта вървях ту с малки препъващи стъпки, ту с големи крачки. Но някъде там е моментът, в който незнайно как, съм направила и друга първа стъпка –към страха. Задавам си въпроса „Защо”? Защото пораснах и като всеки възрастен станах несигурна, или защото все още нося детското в себе си?! А колко искам да плавам в спокойни води, да видя морето и да стана едно цяло с него…
Искам да съм добър човек. (Колко клиширано, нали?) Искам да съм свободна– да пътувам, да танцувам, да опознавам света и хората, да дишам и да се променям заедно с тях. Искам да вдъхновявам и същевременно вдъхновението да не напуска душата ми. Искам да помагам и да съм полезна – да оставя следа в нечий живот. Искам да живея в най-пълния смисъл на думата. Необходимостта, криеща се зад всяко от тези „искам” съм осъзнала, правейки малки стъпки, но може ли този път, по който вървя, да бъде разрушен от онази другата първа крачка, която направих – към несигурния възрастен?!
Представяйки си живота без красивото море, точно в този момент аз разбирам най-важното нещо – по един прагматичен и дълбоко символичен начин, огромният ми страх от неуспеха ме мотивира! И то толкова силно, че да преодолея друг свой голям страх – да продължа да вървя, да не стоя повече на брега и да плувам във водите на така желаното море, което започва да изглежда все по-достижимо.
Стигам до извода, че първа стъпка правим към много неща, но големият въпрос е – ще останем ли само с нея, или ще продължим напред?! Важен е пътят, важно е темпото, важна е и целта.
Да направиш първата стъпка към нов начин на мислене и действие, отнема много време. Тя никога не е рязка, защото осъзнаването е дълъг и постепенен процес, но вече знам – тя определя бъдещето ни, вдъхва смисъл на живота и ни прави истински щастливи!
Анжела Георгиева -11б клас в ЗПГ