Днес учениците в България са умни, имат много различни интереси, знаят откъде да търсят ресурси, постоянно са в интернет, получават огромен поток от информация. Това, което търсят, го няма в училище. Учениците на бъдещето посещават училище от миналото.
Още от миналото училището е парадигма на властта, там комуникацията тече еднопосочно – от учителите към учениците, като от последните се изисква подчинение, послушание, а целта е уеднаквяване на децата. Механично се натрупват знания, няма примери и лични истории. Самостоятелното мислене, любопитството, търсенето на информация извън учебниците и работата в екип са на заден план.
Ролята на учителя основно е директивна и се основава на властта, с изявени предпочитания към мотивираните, активни ученици и пренебрегване на онези деца, които се нуждаят от повече внимание и усилия. В резултат учениците бързо губят желание и се демотивират. Сами започват да вярват, че са „слаби“ ученици и няма смисъл да полагат усилия.
„Не може вече от 15 години да сме в XXI в. и да обучаваме с тебешир. Ако вкараш технологиите по смислен начин и с правилното дозиране в класната стая, това може само да помогне“
„Всяко едно дете на три години вече се оправя със смартфон. По-големите отиват с познанието на подобна технология в класната стая, а ги караме да гледат как един човек пише нещо по някаква дъска. Ако децата се изкарат от средата, в която им е интересно, ще загубят интерес и към училище.
Сега е моментът технологиите да влязат в училищата и учителите да започват да свикват с тях.
Защото най-важното нещо в една стая е именно учителят – технологиите няма да направят лошия учител добър“, но намирането на пресечната точка между правилното количество нови технологии и конвенционалното обучение в клас е важно
„С „Енвижън“ идеята е да накараме всички ученици в класната стая да са активни, а не просто да слушат. Класната стая със сигурност изглежда много по-различна. И особено първите часове са много емоционални“.
За целта чисто технологично ни трябва само един компютър, един проектор и мишки за децата, заедно с нашата платформа. Децата си стоят по чиновете и с помощта на една безжична мишка участват в общото занимание, което се случва на екрана.
По този начин и контролът на учителя върху това кой какво е разбрал не е формален – досега обикновено е бил само в края на урока, и то само с няколко въпроса към няколко деца. Така всеки може да покаже какво знае, дори най-срамежливия.
В „Джъмпидо“ има и още едно измерение – физическото. На децата не само е позволено да се движат в класната стая, а са насърчавани да го правят – контролирано и под формата на игра, все пак.
Игрите се играят с движение на тялото –замахвания, скачане, пляскане. Има и игри и за деца, които са по-спокойни деца, игри за работа в екип, игри, в които няма ограничение на времето и децата могат да мислят.
Съдържанието е адаптиращо се – верните отговори утежняват играта, докато грешните я правят по-лесна, така че, ако някое дете се справя много добре с игрите, да не губи лесно интерес, както и обратното – ако някой дете има известни пропуски, да не се обезсърчи заради това, че не може да реши една задача.