Няколко години до пенсия се чакат с нетърпение. Всичките мисли са насочени в тази посока. Динамичната обстановка, която все повече излиза от желаните граници, още повече издърпва на преден план мислите за извоюваният достоен край. Идеята е , че финалът ще промени изцяло живота ни с вълшебна пръчица. Но няма такова нещо, границите и бариерите не променят хората. Средата ще те принуди да се промениш, но няма да ти помогне да бъдеш щастлив.
В първите няколко месеца, онова нищоправене изглежда като рай. Постоянен релакс, който се превръща в отегчение. Самотата е трудно поносима и се търси социалното. Само дето си напуснал работното си място, където си прекарвал половината от денонощието си. Градил си взаимоотношения. Намерил си хората. Опознал си ги и си им повярвал. До известна степен.
Затова и срещите с бивши колеги на бившето ти работно място са толкова емоционални. С времето остават положителните краски. Остават емоционалните истории. Изникват свързани общи спомени. Хора, с които си бил с една частица по-искрен и си намерил такива пред които не е било нужно да си някой друг. Влизаш в роли, които си забравил.
А може би всичко е само среда, в която си се чувствал удобно. Настанил си се там, добре ти е. Докато изведнъж пенсионирането не те изхвърли. Започваш да градиш наново. Не те свърта на едно място. Това започва да те държи и да ти дава смисъл. Неизвестното и новото. Поставените цели. Животът ти се променя, но човекът си е същият. Действията му и ролите, в които влиза са същите. Промяната може да си остане само външна.
И въпреки това границата наречена пенсионер е една нова възможност. Средата е огромен инерционен механизъм. Трудно се излиза и влиза в него. Новата граница успешно те сваля от автобуса. Новото начало зависи от теб. Съдбата може да те пренасочи и промени. Но най-често си търсим позиция, която ни отвежда максимално близо до предишното удобство. Максимално далеч от вечните ни страхове. И не се замисляме за пропуснатата нова възможност. Последната ни предоставена.