Ако искаш да победиш целия свят, победи самият себе си.
Фьодор Достоевски
Озъзнавате ли, че дори не сме способни да си представим света без болка. Това само по себе си е противоречиво понятие, водещо по-скоро към причини, отколкото към следствие – не можем да си изградим перфектната фасада, която да ни защити така добре от неприятели, да вдигнем гарда достатъчно високо, че никой вече да не се опита да мине през него. Не можем да вземем най-правилните избори в най-точното време, така че да ни направят съвършено щастливи. Нямаме лист с развоя на събитията, няма ясни гаранции за каквото и да било, не можем да измамим на теста, и няма да ни дадат либрето, изясняващо този объркан, суров сюжет. Но въпреки това живеем?
Живеем го този живот и даже се усмихваме…Абсурд, пълен абсурд, разрез между представа и реалност, в която търсим смисъл, понякога предопределение и даже…даже се опитваме да бъдем щастливи тук – в собствения ни земен ад. И още по-налудничаво, че го правим, твърде често изпитваме радост, вълнение, душевно величие и някак даже забравяме за абсурда. Или го приемаме, приели сме го и само се нагаждаме към промените, като малко крехко създание, което всяка сутрин прави избор да мутира, за да оживее или да се погуби, обричайки се на забрава.
И съживяваме абсурда, подклаждаме огъня, който излъчва, събираме дърва и ги стоварваме отгоре му, съпреживяваме го. Правим го защото сме част от този абсурд, даваме му живот. Знаете ли ние сме чистата страна от лицето на истинския абсурд – хората. И всеки ден вървим по тази отъпкана пътека, на глупост и безсмислие, готови да пожертваме цялото си съзнание, като го оставяме да вехне, без да получава храна, а на него не храна, а амброзия му е нужна, за да живеем ние щастливо. И съвестта си потъпкваме и в окови държим, по тъмните ъгли на съществуванието си, в опит да живеем щастливо. И когато ни казват „спри, няма смисъл“ и ние се спираме, „откажи се“, и когато ние се отказваме, „не си достатъчно…“ и ние свеждаме глави примирено. Когато сами предаваме идеалите си за по-лъскави, по възможни, по-тачени и по-лесни.
С „подобна покорност, толкова противоположна на човешката любов“. Абсурдни сме, защото се отказваме да се застъпим за промяната, за вярата, за нечии мечти, чужди, па макар и собствени, за опита да се издигнем даже над самите себе си, а и да пробваме да се застъпим, лесно губим кураж и се отказваме. А кои сме ние, че да предаваме човешкия род, да го зовем със стереотипизирани имена, да го въвеждаме в социални кръгове и подразделения? Кои сме?
И за да затвърдя фразата, че „щастието и безсмислието са две деца на една и съща земя“ нека обърнем поглед към Сизиф, който още търкаля онази скала по склона, обречен от боговете на безсмислието на собствения си труд, който „омразата към смъртта и жаждата за живот“ са му донесли. Точно като същински съвременен човек, обречен на душевна нищета, заради своята борбеност, която изпитва при всяко по-дълбоко размишление над съществуването си. Вероятно и това е причината хората да отказват да мислят. Това неописуемо изтезание го кара да се изкачва по склона на планината, търкаляйки скалата с надежда, а когато според пророчеството тя пак се затъркаля и падне обратно в равнината, тогава виждам през помръкналото му лице лицето на съвременника, който както Сизиф „има дни, когато слизането причинява болка, така то може да донесе и радост.
И това съвсем не са празни приказки. Представям си също как Сизиф се завръща към своята скала, а болката е била само в началото. Когато земните образи са още ярък спомен, когато жаждата за щастие натежи прекалено, тъгата се надига в сърцето на човека: това е победата на скалата, това е самата скала. Трудно се издържа товарът на безграничното отчаяние.“ И този камък е символ на целия човешки свят, който носим, може би не на плещите си, но във вътрешността си, който, ако съзерцаваме дълго тежи все повече. И когато се търкулне обратно усещаме, че сякаш ни е премазал и няма да се изправим отново. Но по навик, по принуда или чрез сила, все пак го правим.
И „във всеки един от тези мигове, когато напуска върховете и навлиза малко по малко в убежищата на боговете, той надвишава съдбата си. Той е по-силен от своята скала.“ Победил е самия себе си. И човека, както божия ратай, вечно започва отначало, отваря прозореца сутрин и полага нови надежди, защото е човек и така е създаден, да побеждава себе си, това е причината, която го кара да оцелява. Абсурд, пълен абсурд. Но „животът си струва да бъде изживян въпреки неговата абсурдност“.
А Сизиф още търкаля скалата, ако тя сама не се е вече разпаднала под упора на неговата непримирима примиреност. „Самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце. Трябва да си представяме Сизиф щастлив.“
Йоана Чолтеева- 11б клас