Според мен проблемите на системата са много по-дълбоки, просто защото не се коренят само в нея.
1. За училището на всички нива – сбъркана е ценностната система на децата – нямат role models, както се казва – в САЩ и Европа да речем децата имат за пример Бил Гейтс, Уорън Бъфет, Стив Джобс и много други – примери за успели хора – или високо образовани или много предприемчиви, които стимулират децата да се трудят, дават им пример за подражание. В България в добрият случай това няма на кой да подражават, в лошия – примера е я Георги Илиев от близкото минало или някоя друга местна или не толкова местна мутра/ чалга певица/ футболист. Това ще е проблем още дълго време и е проблем на обществото като цяло, а не само на образователната система, но рефлектира най-силно там, защото ужасно силно намалява мотивацията на учениците.
2. Клас от равни – в момента българските класове са един сбор от деца, събрани на случаен принцип – умни, не толкова умни и откровено тъпички деца са в един кюп. И, както ще потвърди всеки учител – целият клас напредва с темпото на най-бавния, което в крайна сметка ощетява и демотивира най-вече качествените деца, които в един момент просто губят желание да се изявяват. Трябва да се разработи система, която позволява след известен период от време най-талантливите и умни деца да бъдат събрани, така че учебният процес да върви с тяхното темпо и самото събиране на умни хора на едно място да създаде допълнителна стимулация за съревнование, в добрия смисъл на думата, между тези ученици и по този начин да разгърне потенциалът им напълно.
3. Почти нулева избираемост на предмети – в момента дори в гимназиалния курс учениците нямат почти никакъв избор на учебни предмети – а това трябва да се промени, поде една четвърт, дори една трета от учебните часове трябва да са избираеми – не е нужно всички да са гениални математици или литератори – трябва да се даде възможност на всеки да развие тези свои способности, които са най-силни, а не принудително да бъде натискан да учи предмети, за които природата не му е дала качества, а в същото време да не може да развие силните си страни. Не че трябва да отпаднат някои предмети, но трябва самите ученици, поне по-големите, да имат много по-голяма свобода на избор – по този начин и мотивация и интереса към учебния процес ще се повишат значително.
4. Висшето образование – тотален анахронизъм – учебни планове отпреди 30 и повече години, пълно с ненужни специалности, почти пълна липса на реални и полезни практически занимания – хората излизат от университета и отиват във фирмите на обучение още 1-2 години. Тук проблемът е и в така наречения бизнес – не може да очакваш университетите да ти дадат всичко наготово – трябва и ти да вложиш нещо – стажове в истинският смисъл на думата липсват или почти липсват в 99% от специалностите. Няма никаква стимулация от бизнеса във вид на стипендии или каквото и да е поощрение от бизнеса за добри студенти в тяхната област. Няма реално представяне на фирмите пред студентите от специалностите, за да може тези хора да започнат активно да изискват знания от преподавателите си.
Не е толкова скъпо няколко фирми от един бранш да се съберат и да предоставят оборудване на университети или професионални училища и да поискат на него да се обучават хора, които след това директно да бъдат взети при тях. Почти няма практика да има гост лектори от успешни, водещи фирми, които да покажат какви знания са необходими за съответната сфера. А това са все дребни неща, които организации като БСК, камара на индустриалните производители и разни други бизнес организации могат да организират за много кратно време и в рамките на няколко години тотално да променят картинката на хората излизащи от висшите училища. Не може всичко да се чака на държавата, защото държавата не може да навлезе достатъчно надълбоко в проблемите на всяка сфера.
коментари във вестник Дневник