Има хора, непознати хора, които ми се явяват с чувството, че са част от моя дом, от моя път. И други, в които се оглеждам дълго, без да открия нещо познато. Тези – първите, мога да обикна и мога да изстрадам. Но нищо по-малко.
Има хора, които ме имат за близък, а за мен са толкова далечни, че ми се бяга от тях. Срам ме е, но срамът не ме задържа.
Има хора, които пък бягат от мен. Усещам го, надявам се, че го усещам достатъчно рано. За да не са достатъчно далеч, че да видят, че няма да ги гоня. Да си досаден е срамно. Бягам. Дори да е рано за досада.
Има хора, които обичам, а те се променят и стават хора, които не бих обикнала. Обаче аз ги обичам. Докато мога да ги разпозная, ще е така.
Има хора, на които мога да простя. Не веднага, но пък бих им простила какво ли не. Тези хора са моето семейство. Те не са само хора от моето семейство. Разбира се, че не.
Има хора, до които и да търся не намирам път. Пък все не ми достига воля да търся още. Хора, които оставям за друг път. Знам, че ще ги отлагам винаги, знам.
Има и такива, които обичам, защото така съм решила. Лошо ли е?
Има хора, които обичам заради други хора. Така съм обичала жената, на която се е врекъл мъжът, когото съм обичала най-много. Има хора, които ще ме разберат. Той – не.
Има хора, които ме вдъхновяват. За прекрасни неща. За това да бъда добра.
Има други, които ме озадачават със студения факт, че обитаваме едно и също пространство от вселената и историята. Не разбирам себе си заради тях.. Или обратното.
Има хора, които мога да доближа и целуна така естествено, както се навеждам да вдигна обицата си от пода. И други, които не мога да целуна въобще. Някои от тях – другите, обичам повече от себе си. И са най-близките ми хора.
Има хора, чието огромно значение откривам, когато вече ги няма. Това е с двата крака в клишето, но между клишето и себе си понякога откривам, че въпреки късно осъзнатото им значение не съжалявам за загубата.
Има хора, които искам да ме харесват. Истински важно изглежда. Правя проучвания, започвам корекции и поразмествам в мен, за да им е удобно да се настанят. Някои се възползват. Други ми се смеят. Трети започват да ме харесват.
Има хора, които срещам по веднъж и вече са важни. Не зная защо. Виждам ги как си отиват, без да сме разменили телефони дори, губя дирите им, но нямам усещането, че са напуснали завинаги. Нещо ни предстои. А аз оставам да разбера каква е нашата история. Понякога чакам завинаги.
Има хора, с които историята ни вече се е случила. И други, с които предстои. Научих, че не е задължително една история да може да бъде разказана. По-добрите истории, впрочем, са неописуеми. Сигурно е същото с хората.
Има хора, които бих искала да срещна.
Да целуна.
Да позная.
Да пропътувам.
Да обитавам.
Да тревожа.
Да разнежа.
Да спася.
Да отделя и сложа в рамка.