Това е процес, при който всички с отношение към училището и училищния живот – директори, учители, ученици, родители, се чувстват добре в училище. Това означава да са приети и ценени такива, каквито са, да са подкрепени, когато имат нужда, и да участват активно във взимането на решенията, които ги засягат. Приобщаващото образование поставя фокуса върху нуждите на всяко дете и развитие на неговия потенциал, подкрепа за учителите и работа с родителската общност. То отхвърля идеята, че децата имат фиксирани възможности, и твърди, че капацитетът за учене се променя – най-вече спрямо преподаването и отношението на учителя.
В основата на училището стои изборът – децата и учителите, на равни начела, решават най-важните въпроси, свързани с училищния живот. Ученикът трябва да е в центъра на учебния процес, а не учителят или директорът. Трябва да се стремим на всеки ученик да му е лесно да учи това, което иска, а не на учителя – да преподава или на директора – да ръководи училището. Основни училищни въпроси, като например кога какво да се учи, дали и какви униформи да се носят, трябва да бъдат решавани от учениците по демократичен начин.
Ако училището е организъм, учителите са живителните му сили. Те са тези, които могат да помогнат на едно дете да тръгне по правилния за него път или да затворят всички врати пред него. От учителя зависи много, но това го натоварва и с много отговорности – да познава силните и слабите страни на всеки свой ученик, да бъде креативен, да обръща внимание на детайлите. За да е успешен във всичко това, ключовата дума е подкрепа – от родителите, колегите и особено от училищния ръководител. За всеки приоритет се разпределят групи отговорници, които имат ангажимент за действията, сроковете и напредъка по него.
Директорът координира екипите, но отговорността е разпределена между всички. Когато се коментира какво може да направи екипът, за да стане училищното управление по-ефективно, голяма част от учителите се отдръпват с думите „но ние не можем да влияем“. Постепенно разбират, че взимането на решения е екипен процес и не само директорът казва какво и как да се случи. Фокусът на обсъжданията се измества от „какво няма да се случи“ върху „какво може да се направи“
Променят се нагласите както на учителите, така и на учениците. Децата търсят близостта на учителите си и имат нужда да бъдат подкрепяни, провокирани и радвани. Те разказват какво ги притеснява и споделят идеите си за промени в училище. Училищният екип и някои родители се захващат с желанията на децата и им показват, че те не остават просто така във въздуха. Учителите пък отварят класните си стаи и започват взаимно да посещават часовете си, да си дават обратна връзка и да се подкрепят при планирането на целите.
Според модела в приобщаващото училище всеки родител се чувства спокоен за безопасността и развитието на своето дете, добре дошъл е да се включи в училищния живот и в определянето на училищните приоритети. Има различни целеви групи родители, изрежда тя – такива, които ще останат само на ниво информираност, други, които искат да бъдат доброволци и да се включват в инициативи на училището, и трети, които искат да участват във взимането на управленски решения, например през училищното настоятелство или да водят часове. Има родители, които сигурно никога няма да дойдат в училище, но с всички групи се изисква различен партньорски подход и позитивна комуникация.
Дружелюбна и гостоприемна среда. Училището като място, където нищо не заплашва децата и техните родители. Екипна работа за една споделена общност. Креативна класна стая, в която всеки взима участие. Представете си как отивате на училище всяка сутрин, правите си чай и сядате с класа си, за да обсъдите нещата, които ви вълнуват, а в разговора участва и учителят. След това избирате с какво да се занимавате – дали с урок по английски или със спорт. Така би изглеждало образованието, ако бъде приобщаващо за всички.