(Към поета Джон Дън)
Как смееш да твърдиш подобна пробождаща лъжа?! Твърдиш, че никой човек не е остров, затворен в себе си. Че е парче от необятната суша, частица от човечеството. Че смъртта на всеки земен жител го отслабва, защото сме свързани. И ето, ние съвсем наивистично ти вярваме. Поели оптимистичното хапче, което добродушно ни подаваш, ослепяваме за реалността, изпълваме се с надежда. Не се ли срамуваш, тъй сладкодумно да заблуждаваш нас, обречените на САМота? Гальовно да ни приспиваш в дълбоката гора, сякаш няма хищни вълци. Горещо да ни окуражаваш да се гмурнем в океана, сякаш алчната вода няма да ни отвлече.
Наистина си жесток!
Аз съм човек. Плача, когато ме боли, и обичам до сълзи. Любовта ми е горчива-не е за всекиго. Опита ли я този „всеки”, изплюва я, сякаш е отрова. Прерязва ме като касапин с ужасни думи, а аз, онемяла, отказвам да повярвам, че „всекиго” съм обичала.
И кървя!
Аз съм човек. Имам страхотни болки в гърба. Смених легла, възглавници, поправих прозореца, вратата, преместих се в друга стая, в друга къща, но не минаваше. Тъпата и рязка болка се разстилаше по цялото ми тяло. Изсмукваща като пиявица жизнеността ми, тя се присмиваше на конвулсивните ми движения, радваше се на надмощието си над обърканото същество, което бях(съм). Отне ми известно време да разбера, че така боли само от забитите ножове. Вярата ми в хората вря и кипя. Накрая се изпари от сърцето ми, оставяйки недоверието да го изпълни с тъмнината на съмненията. Днес безмилостните продължават да ме дупчат. Заприличах на решето.
И кървя!
Аз съм човек. Притежавам единствена по рода си палитра от интереси, идеи, схващания, качества. Тази уникалност ме направи неразбрана от обществото, в което живея. Превърна ме в дървото, извисяващо се само в гората. Бурите са чести, убийствени, почти непоносими. Клоните ми се кършат под поразяващите ги светкавици, а те все върху мен падат.
И кървя!
След като ме отхвърли любимият, цялата ми вътрешност изтръпна. Разтворих гърди, готова да изтръгнат онзи пулсиращ орган. Не го исках повече, не ми бе необходим.
След като видях измамническия блясък в очите на най-добрата ми приятелка и усетих нетопящия се лед в ръцете й, безкрайна пропаст се отвори в мен. Една капка вяра поне да бе останала. Започнах да пълня бездната със сълзи. Трупах ги там, в локви, за да не прокапят от очите. Забраних им да се показват пред хора.
Болката придоби най-голяма сила, когато започнах не само да слушам, но и да чувам. Осъзнах, че думите ми не достигат до останалите, че не говорим на един език, защото принадлежим на различни вселени. Тъжен е контрастът между нашите светове, но голямата трагедия е предизвикана от това, че не полагаме усилия да ги доближим, макар и мъничко. Вместо това се замерваме с камъни.
Е, поете, аз съм човек. Това е историята ми. Бях отхвърлена, предадена и неразбрана от своите. Затова се свих в себе си. Очертах си ясни граници с останалия свят, а преминаването отвъд тях е невъзможно.
Ето ме – ОСТРОВ СЪМ. Като теб и всеки друг човек. Сега спри да лъжеш. Църковната камбана известява за поредния отишъл си от този свят. Казваш, че тя бие за мен. Но признай, че не ме прави слаб тази смърт, защото съм част от човечеството. Признай истината! Тъжният звън на камбаната само напомня, че същата музикална почит ще получа и аз някой ден.
Надя Манджовска-12б клас