„Именно защото житейското време на човека е ограничено, именно защото той е смъртен, изпитва необходимост да победи разстоянието и времето.“
Хосе Ортега-и-Гасет
Часовникът тиктака! Тик- так, тик –так, а Времето си тече и ти не можеш да го спреш или забавиш. То не се съобразява с никого, не чака никого, все върви по своя път, без да забавя хода си, без да се интересува от нищо. То е вечно- съществувало е преди Космоса, ще го надживее, а животът ти е само миг в сравнение с неговата безкрайност, целият ти път е само една крачка в неговото постоянно скитане. Всичко се съобразява с времето- всеки жив организъм и всеки неодушевен предмет, природата и градовете, всяка цивилизация и дори Смъртта следи златните стрелки на огромния махагонов часовник и безкрайното тиктакане и чака. Дори тя чака!
И въпреки това, въпреки смъртната ти обвивка, всяко твое действие е свързано с това да удължиш своя миг във вечността на Времето, да победиш и него, и разстоянието. Все повече бързаш, тичаш, за да скъсиш дистанцията, но единственото, което скъсяваш, е пътят до твоята собствена Смърт. Времето ти се смее отстрани, подиграва ти се на абсурдното бягане, на болката ти, която за него е незначителна, и продължава да тече. Смъртта чака и също се смее на твоята глупост, наблюдава златните стрелки и брои секундите преди да те погълне, преди да те завлече в своята ужасна бездна.
Все повече те боли, раните ти стават по- дълбоки, все повече те обзема ужасът и страхът, губиш състезанието. И аз те гледам от страни, но те съжалявам- съжалявам те, защото никога няма да задоволиш необходимостта си да победиш разстоянието и времето, защото няма да направиш мигът си Вечност, защото винаги ще останеш смъртен.
Крайно време е да спреш! Крайно време е да спреш бързането, да спреш да бъдеш глупак и да се замислиш. Крайно време е да използваш разума си, душата си, а не да се осланяш само на инстинкта и желанията, да бъдеш Човек, а не просто поредното същество. Да победиш времето и разстоянието чрез собственото си творение, без значение от формата и размерите му, да търсиш и намираш Красотата- онази, която не може да се опише, която няма ясен образ, която създава безсмъртието. Не че часовникът ще спре да тиктака, не че тялото няма да умре- то е материя, а тя е подвластна на Смъртта, но така духа ще стане вечен, ще надживее тленното, ще превъзмогне разстоянието, ще победиш Времето. Така краят на пътя ще е едва началото на безкрайността!
Спря! Най- сетне! Вече мислиш, твориш и живееш по своя уникален начин, а болката те напуска и раните ти заздравяват. Смъртта спря да се смее, чувства се победена и обидена, че ти отне от нея това, което я радва най- много, а именно страхът ти от края. Ала Времето е радостно- загадъчно се усмихва на мъдростта ти, на творението ти, на живота ти, и е доволно, че най- накрая намери равен на своята същност. Часовникът продължава да тиктака, златните стрелки се движат, но това вече не те ужасява, дори не те плаши. Превръщаш мигът си във Вечност! Победи!
Петя Петкова, Х в клас в ЗПГ