Първо : ЗА капитализма, но трябва да сложим край на флирта с неограничения свободен пазар, който ни донесе толкова много вреди, като намерим по-добър начин да управляваме икономиката. Какъв ще бъде този начин, зависи от нашите цели, ценности и вярвания.
Стремежът към постигане на печалба си остава най-мощният ефикасен двигател на икономиката и ние трябва да се възползваме от него в максимална степен. Не трябва да забравяме обаче, че отдаването на този стремеж без никакви ограничения не е най-добрият начин да се възползваме от него, както научихме (при това по трудния начин) през последните три десетилетия.
Пазарът е изключително ефективен механизъм за координиране на комплекс от икономически дейности, осъществявани от многобройни икономически дейци, но той е само това – механизъм. Като всеки друг механизъм той има нужда от направляване и внимателна регулация. Също както един автомобил може да отнеме живота на много хора, ако е управляван от пиян водач, или да спасява живот, откарвайки възможно най-бързо пациенти в най-близката болница, така и пазарът може да направи за нас много хубави, но и много лоши неща. Дадена кола може да стане по-добра, като я снабдим с усъвършенствани спирачки, по-мощен двигател и по-ефективно гориво, по същия начин пазарът може да постига по-добри резултати чрез подходящи промени в нагласите на икономическите дейци, на техните мотиви, а също и на правилата, регулиращи тяхната дейност.
Второ: трябва да изградим новата световна икономическа система, признавайки, че човешката рационалност е силно ограничена.
Кризата от 2008 г. показа, че комплектността на света, който сами създадохме, особено в сферата на финансите, драстично надвишава нашата способност да го разбираме и контролираме. Трябва да изградим своя нов свят, изхождайки от ясното съзнание, че имаме ограничена способност да разпознаваме обективни закономерности. Твърди се, че можем да предотвратим следващата голяма финансова криза, като увеличим прозрачността на функционирането на икономиката. Това е погрешно. Основният проблем не е липсата на информация, а ограничена та ни способност да я обработваме. о
Ние преднамерено трябва да ограничаваме свободата си на избор, за да редуцираме сложността на много от проблемите, които трябва да решим. Обществата създават формални правила, които нарочно ограничават свободата на избора на хората, така че те да не са принудени непрекъснато да вземат нови и нови решения.
Ако не ограничаваме съзнателно възможните избори, създавайки правила, които отнемат от комплексността на средата, нашата ограничена рационалност не би била в състояние да се справи със сложния свят, в който живеем. Нуждаем се от регулации не защото по необходимост държавата знае повече, а защото можем смирено да признаем ограничеността на нашата рационалност.
Трето: признавайки, че не сме безкористни ангели, трябва да изградим система, която кара хората да проявяват своите най-добри, а не най-лоши страни.
Идеологията на свободния пазар е изградена върху вярата, че хората не правят нищо добро, освен ако не са стимулирани чрез заплащане или заплашени с наказание. След това тази вяра се прилага асиметрично, като ни се казва, че богатите трябва да бъдат стимулирани с допълнителни богатства, а бедните чрез страх от бедност.
Материалният интерес е силен мотив. Комунистическата система се оказа нежизнеспособна, тъй като пренебрегна, или по-скоро се опита да отрече, този мотив. Това обаче не доказва, че користта е единственият действен мотив. Хората не са движени в такава степен от сребролюбието, както твърдят учебниците, пропагандиращи пазарния либерализъм. Ако све-тът беше пълен с рационални агенти, преследващи единствено собствения си интерес, както се твърди в тях, той би рухнал под тежестта на неспирно хитруване, надзор, наказание и пазарене.
На всичко отгоре, величаейки преследването на користни цели както от отделните хора, така и от корпорациите, създадохме свят, в който материалното обогатяване измества техните отговорности към обществото. В хода на този процес допуснахме банкерите и мениджърите на инвестиционни фондове пряко или непряко да унищожават работни места, да закриват заводи, да увреждат околната среда и да опропастят самата финансова система в търсене на индивидуално обогатяване.Тук не става дума единствено за морал, но и за просветен егоизъм. Позволявайки на краткосрочните интереси да командват парада, ние рискуваме да унищожим цялата система, което не би било в ничий интерес.
Ако искаме това да не се случва отново, трябва да изградим система, в която индивидуалното обогатяване се приема за легитимен мотив, но не се допуска да стане единствена цел. Различните организации – независимо дали са корпорации или министерства, трябва да бъдат изградени така, че да възнаграждават доверието, солидарността, честността и сътрудничеството между работещите за тях. Финансовата система трябва да се реформира така, че да намалее влиянието на собствениците на изключително ликвидни активи, така че компаниите да могат да си поставят дългосрочни цели.
Четвърто: трябва да изоставим вярата, не всеки получава толкова, колкото заслужава.
Хората от бедните страни, взети поотделно, често са по-продуктивни и предприемчиви от тези в богатите страни. Ако им бъдат дадени равни възможности, като се улесни имиграцията, те биха окупирали голяма част от трудовия пазар в богатите страни, макар това да е политически неприемливо. Погледнем ли на нещата под този ъгъл, не липсата на личностни качества, националната икономика и имиграционният контрол правят така, че мнозинството от хората в бедните страни си остават бедни.
Това, че много хора остават бедни, тъй като не разполагат с равни възможности, не означава, че онези, които имат равни възможности, от които не се възползват, заслужават да си останат бедни. Освен ако не се въведе някакъв тип изравняване на доходите, позволяващо най-вече (но не само) на децата да разполагат с определен минимум от храна и родителски грижи, то равенството на възможностите, осигурявано от пазарните механизми няма да може да гарантира справедлива конкуренция и всичко ще заприлича на състезание, в което всички стартират едновременно, но някои бягат с тежести на краката.
Едва когато придобием правото да оспорим картите, които пазарът ни е раздал, ще можем да изградим едно по-справедливо общество. Ние можем и трябва да променим правилата, по които функционира пазарът на акции, и начина на управление на големите корпорации, за да ограничим прекаденото финансово стимулиране на мениджърите в компании с ограничена отговорност. Ако се стремим към истинско меритократично общество, то трябва да осигуряваме не само известно равенство на възможностите, но и на изходните позиции на всички деца.
Пето: трябва да приемаме промишлеността по-сериозно. Постиндустриалната икономика, основана на знанието, е само мит. Производственият сектор запазва жизненоважното си значение.
Ние сме материални създания и не можем да живеем само с идеи, колкото и хубаво да звучи цялата история с икономиката, основана на знание. Освен това винаги сме живели в такъв тип икономика, доколкото тъкмо овладяването на върхови знания, а не на конкретната физическа природа на действието е определяло кои страни ще бъдат богати и кои – бедни. В повечето страни се произвеждат все повече и повече различни неща. Мислим си, че не потребяваме толкова много стоки както преди, основно защото поради повишаването на производителността промишлените стоки са станали много по-евтини в сравнение с услугите.
Шесто: нужен ни е по-добър баланс между финансовия и „реалния“ сектор.
За да бъде продуктивна една съвременна икономика, тя се нуждае от функциониращ финансов сектор. Той, наред с други неща, играе ключова роля за компенсиране на разминаването между акта на инвестиране и възможността да се възползваме от плодовете му. Като „ликвидизира“ материални активи, чиито характеристики са относително устойчиви, финансовият сектор помага също за бързо предислоциране на ресурсите.
От друга страна, през последните три десетилетия той започна да напомня за прословутата опашка, която водела кучето. Финансовата либерализация улесни движенията на паричните потоци, включително през националните граници, поради което инвеститорите станаха още по-жадни за бърза печалба. В резултат от това както отделните корпорации, така и националните правителства бяха принудени да провеждат политики, носещи бърза печалба, пренебрегвайки дългосрочните последици от тях. Инвеститорите се възползваха от увеличената мобилност, за да извличат все по-голям дял от БВП в своя полза. По-лесното движение на финансовите активи доведе и до по-голяма финансова нестабилност и по-голяма несигурност на работното място.
Финансовият сектор трябва да забави крачка. В противен случай ще се върнем в миналото, когато длъжниците влизали в затвора, а повечето хора се трудели в работилници, изградени с личните им спестявания.
Седмо: правителствената намеса трябва да бъде по-обхватна и по-активна.
През последните три десетилетия идеолозите на свободния пазар непрекъснато ни натякваха, че държавата е сред причините за обществените проблеми, а не тяхно решение. Вярно е, че има много примери за водеща до провал политика, а понякога провалите са наистина драматични, но пазарите и корпорациите също се провалят, а освен това има редица забележителни примери за успешна държавна намеса. Ето защо трябва да подложим на преоценка ролята на държавата във функционирането на икономиката.
След 2008 г. стана ясно, че дори в страни като САЩ, където икономиката е съгласувана с принципите на свободния пазар, ролята на правителството не се свежда до управлението на кризи. Без него е невъзможно да съществува проспериращо, справедливо и стабилно общество. Въпреки свойствените и ограничения и множеството опити тя да бъде отслабена демокрацията поне до този момент е най-успешното средство за съгласуване на разминаващите се интереси на различните обществени групи с това тя допринася за колективното ни благосъстояние. Ако бъдат планирани и проведени както трябва, държавните интервенции могат да направят икономиката по-динамична, допълвайки пазара с неща, които той не е в състояние да осигури сам.
Осмо: световната икономическа система трябва, макар и несправедливо“, да облагодетелства развиващите се държави.
Много бедни държави в Африка и Латинска Америка са принудени да либерализират своя пазар, за да получат заем от международните финансови институции (от рода на МВФ и Световната банка) или от богатите държави (които контролират същите тези финансови институции). Неукрепналостта на тяхната демократична система на управление позволи подобни политики да бъдат налагани по най-безскрупулен начин във вреда на голяма част от тяхното население. Ситуацията беше допълнително влошена през последните няколко десетилетия от въвеждането на все повече глобално валидни правила, определящи какво могат да правят държавите, за да защитят и стимулират икономиката .
Развиващите се страни се нуждаят от улеснено прилагане на правителствени протекции, регулация на чуждите инвести ции и интелектуалната собственост. Тъкмо такъв тип политики са прилагали богатите държави по времето, когато сами са били развиващи се държави. Разбира се, всичко това изглежда като „позитивна дискриминация“ на развиващите се страни, или поне така биха казали някои представители на богати държави. Но развиващите се страни така или иначе са в толкова неблагоприятна позиция в системата на международната търговия, че имат нужда от всички тези мерки, за да наваксат.
Хаджун Джанг » 23 НЕЩА, КОИТО НЕ СЕ КАЗВАТ ЗА КАПИТАЛИЗМА