Бедните от развиващите се държави обикновено могат да си съперничат със съответните на тях граждани в заможните. Но богатите от тези държави не могат – тяхната ниска относителна производителност е причина страните им да са бедни, така че стандартната им мантра, че бедните са виновни за всичко, е напълно неоснователна. Вместо да обвиняват тях за това, че теглят страната надолу, те трябва да се запитат защо те самите не могат да я дръпнат нагоре, както правят богатите в развитите страни.Дори в сектори, в които работниците от богатите страни действително са по-производителни, това до голяма степен следва да се припише на системата, а не на самите личности. Фактът, че има хора, които са стотици пъти по-производителни от други, не се дължи на това, че просто са по-умни и по-добре образовани, а че живеят в икономики, които разполагат с по добри технологии, по-добре организирани фирми, по-добри институции и по-добра инфраструктура – все неща, които до голяма степен са резултат от колективни действия, осъществява ни поколения наред (вж. Истина 15 и 17).
ОГРАНИЧЕНАТА ОТГОВОРНОСТ ДАВА възможност за драстично увеличаване на производителността, като позволява натрупването на колосални количества капитал, тъкмо защото дава възможност на акционерите лесно да се измъкнат, редуцирайки риска, поеман при инвестиции. Но в същото време именно това превръща акционерите в ненадеждни пазители на дългосрочния интерес на компанията.Докато се намират под силното въздействие, ако не и пълен контрол, на онези, чиито интереси са дългосрочни, компаниите в такива страни не могат толкова лесно да уволняват работници, да притискат доставчици, да пренебрегват инвестициите и да из ползват печалбите за дивиденти и обратно закупуване на акции.
Всички производствени процеси в голяма степен зависят от добрата воля на работниците да правят допълнителни неща, които не се изискват експлицитно, или да проявяват инициатива и да намират по-бърз начин нещата да бъдат свършени, ако правилата са твърде тромави. Мотивите зад подобен тип неегоистично поведение от страна на служителите са различни – те могат да обичат работата си, да изпитват гордост, когато демонстрират уменията си, да правят това поради самоуважение, солидарност с колегите си, доверие в мениджърите или лоялност към компанията. Но основното е, че компаниите, и по този начин икономиката, биха започнали да буксуват, ако хората действат по напълно себичен начин, както вярват пазарните икономисти. Без да осъзнават сложната природа на мотивацията на работниците, капиталистите от ранните фази на масовото производство си мислят, че чрез пълното лишаване на работниците от възможността да вземат самостоятелни решения относно скоростта и интензитета на работата и по този начин и от възможността да кръшкат производителността би се увеличила. Но както тези капиталисти скоро откриват, реакцията на работниците тъкмо противоположната – лишени от своята автономия и достойнство, те стават пасивни, не мислят за извършване на задачите и сътрудничеството намалява.
Обикновено една компания става транснационална и започва дейност в други страни, защото притежава технологична и/ или организационна компетентност, която фирмите, действащи на локално ниво, не притежават. Тази компетентност обикновено е въплътена в хора (в мениджърите, инженерите, обучените служители), във форми на организация (вътрешни правила, организационни планове, „институционална памет“) и в мрежи от свързани фирми (доставчици, финансиращи институции, индустриални асоциации или дори неформални кръгове, надхвърлящи рамките на конкретната организация) – всичко това не може лесно да бъде изместено в друга държава.
Повечето машини могат без затруднения да бъдат преместени в чужбина, но когато става дума за обучени служители или мениджъри, това е много по-скъпо. Неимоверно по-трудно е дори да се пресъздаде организационната рутина или пък да се пренесат бизнес мрежите. Още повече, тези неуловими ресурси, въплътени в хора, организационни форми мрежи, често се нуждаят от адекватна институционална среда (правна система, неформални правила, бизнес култура), за да функционират добре. Независимо колко мощна е една компания, тя не може да пренесе институционалната среда на ново място. По всички тези причини най-комплексните дейности, изискващи високо ниво на човешка и организационна компетентност, както и благоприятна институционална среда, като цяло остават позиционирани в родните страни на корпорациите.
Въпросът не е дали правителствата могат да вземат добри решения – очевидно могат, а как да подобрим средния им резул тат. И обратно на популярната нагласа – тези средни резултати могат да бъдат радикално подобрени, ако е налице достатъчно политическа воля. Истината е, че добри решения се вземат непрекъснато както от правителствата, така и от частния сектор, но най-успешните като цяло са плод на съвместни усилия. Правителствата, които имат повече успехи по отношение на добрите решения, като цяло разполагат с по-ефективни канали за информационен обмен с бизнес сектора. Добрите решения от страна на правителствата може понякога да са в ущърб на бизнес интересите, но въпреки това дават по-добри резултати от социална гледна точка (вж. Истина 18).
Когато Сталин концентрира приходите в Госплан, има поне гаранция, че те ще бъдат трансформирани в инвестиции (въпреки че върху тяхната доходност оказват негативно влияние фактори като сложността на планирането проблемите, свързани със стимулите за работа – вж. Истина 19). Ако направим богатите още по-богати няма да помогнем на останалите да забогатеят. Ако по-големият дял от приходите отива при богатите и това трябва да е от полза за останалата част от обществото, то богатите трябва да бъдат накарани да инвестират повече чрез политически мерки (като намаляване на данъците за богатите и корпорациите в зависимост от нивата на инвестиции) и след това да споделят плодовете от този растеж посредством механизми като държавата на благоденствието.
Модерните корпорации функционират на основата на сложно разделение на труда и форми на сътрудничество, така че мнението, че мениджърските решения са единственият фактор, който има значение за успеха им, е твърде подвеждащо (вж. Истина 3 и 15). С нарастването на компаниите възможността служителите да допринесат или да навредят на дейността им също нараства и затова става все по-важно да се наемат по-добри служители.
Пазарите наистина елиминират неефективните практики, но само когато няма сила, която да може да ги манипулира. Още повече че дори ако в крайна сметка бъдат елиминирани, докато все още са налице, те представляват огромно бреме за останалата част от икономиката. Служителите постоянно са притиснати от намаляващите заплати, несигурността на работното място постоянното орязване на разходи, които трябва да осигурят достатъчно допълнителни ресурси за преразпределяне между акционерите, които да не им дават повод да поставят под въпрос високите мениджърски възнаграждения (повече по този въпрос е казано в Истина 2). Необходимостта дивидентите да бъдат увеличавани, за да не надигат глас акционерите, води до намаляване на инвестициите и редуциране на производствените възможности на компанията в дългосрочен план.
На първо място, дори изключителни личности като Едисън и Гейтс са станали това, което са, само защото са били подкрепени от множество колективни институции (вж. Истина 3): една цяла научна инфраструктура, която им позволява да се сдобият със знанията си и да експериментират с тях; корпоративни закони и други търговски закони, които им дават възможност да създават компании със сложна и мащабна структура; образователна система, която гарантира съществуването на висококвалифицирани учени, инженери, мениджъри и работници; финансова система, която им позволява да генерират огромно количество капитал, когато искат да разширят дейността си; патентно и авторско право, които защитават изобретенията им; леснодостъпен пазар за продуктите им. Ако ефективното предприемачество някога е било чисто индивидуално начинание, това вече не е така, поне от последния век насетне. Колективната способност за създаване и управление на ефективни организации и институции днес е много по-важна за просперитета на държавите от стремежите и дори от таланта на отделните им граждани (вж. Истина 17).
Онова, което наистина отличава богатите от бедните държави, не е толкова степента на образованост на гражданите им, а степента на организираност в колективи с висока производителност – независимо дали гигантски фирми като „Боинг“ и „Фолксваген“, или миниатюрни компании от световна класа, както е в Швейцария и Италия (вж. Истина 15). Развитието на подобни фирми трябва да бъде подкрепяно от редица институции, насърчаващи инвестициите и поемането на рискове – режим на контрол върху търговията, който защитава и подкрепя фирмите в рамките на нововъзникващи сектори на индустрията (вж. Истина 7 и 12), финансова система, осигуряваща „търпелив капитал“, какъвто е необходим за дългосрочните инвестиции за повишаване на производителността (вж. Истина 2), институции, даващи втори шанс не само на капиталистите (например чрез добър закон за фалита), но и на работниците (добра държава на благоденствието) (вж. Истина 21), публично субсидиране и регулация на научните и развойни изследвания и професионалното обучение (вж. Истина 18 и 19)
Карл Маркс описва държавните ограничения върху свободата на търговията в името на колективния интерес на капита листическата класа като действие на „комитет, който управлява общите работи на цялата буржоазна класа“. Не е нужно обаче да бъдеш марксист, за да разбереш, че регулациите, ограничаващи свободата на отделните фирми, могат да съдействат за постигането на колективния интерес на целия бизнес сектор, а дори и на нацията като цяло. Иначе казано, има множество регулации, които не просто не вредят, а са полезни за бизнеса. Такива са онези, които съдействат за запазването на използваните от всички фирми ресурси, а също онези, които принуждават фирмите да прилагат мерки, увеличаващи колективната им производителност в дългосрочен план.
Ако марсианец, който не знае нищо за нас, наблюдава функционирането на нашата икономика, би ли стигнал до извода, че тя е пазарна икономика? Отговорът на Саймън е отрицателен – марсианецът със сигурност би решил, че икономиката ни е организационна, тъй като по-голямата част от икономическите дейности на земляните са координирани в рамките на фирми (и други организации), а не от пазарните трансакции между тях. Ако изобразим фирмите със зелено, а пазара с червено, то марсианецът би видял „обширни зелени области, свързани с червени нишки“, вместо „гъста мрежа от червени линии, свързващи зелени точки. Съвременните капиталистически икономики са съставени от огромни, йерархично организирани корпорации, планиращи изключително детайлно собствените си дейности, прекрачвайки националните граници.
Прекаленото изравняване на постиженията е вредно, макар все още да се спори колко точно е „прекалено“. Въпреки това равенството на възможностите само по себе си не е достатъчно. Освен ако не създадем среда, в която на всеки е гарантиран определен минимум от гледна точка на доходи, образование и здравни грижи, не можем да кажем, че конкуренцията между отделните членове на обществото е справедлива. Когато някои трябва да бягат на 100 метра с чували с пясък, завързани за краката, това, че всички тръгват по едно и също време, не прави състезанието честно. Равенството на възможности е абсолютно необходимо, но не е достатъчно за изграждане на наистина справедлива и ефективна обществена система.
Доколкото дава на работниците втори шанс, можем да твърдим, че държавата на благоденствието е това, което за бизнеса е законът за фалита. Също както този закон насърчава поемането на рискове от страна на предприемачите, държавата на благоденствието насърчава работниците да приемат промените (и произтичащите от тях рискове). Тъй като знаят, че ще имат и втора възможност, хората добиват смелост в първоначалния си избор на поле за реализация и са по-неконсервативни в търсенето на нова работа.
Ако финансовата система бъде синхронизирана по съвършен начин с реалната икономика, тя би станала безполезна. Финансовият капитал по дефиниция трябва да е по-бърз от реалната икономика. От друга страна, ако стане прекалено бърз, това може да доведе до нейното дерайлиране. В настоящата ситуация трябва да променим финансовата система така, че тя да позволява на фирмите да правят дългосрочни инвестиции в материални активи, професионална квалификация и организационно развитие, които са реалният източник на икономическото развитие, същевременно осигурявайки им нужната ликвидност.
Когато осъзнаем, че вместо това тя е населена от реални хора с ограничена рационалност, движени от комплексни мотиви и координирани помежду си по също толкова комплексен начин, включващ пазарите, различни (публични и частни) бюрократични структури и мрежи, ще започнем да разбираме, че икономиката не може да се ръководи въз основа на идеята за свободен пазар. Започнем ли да наблюдаваме по-отблизо успешните фирми, правителства държави, ще видим, че те изхождат от по-нюансирано разбран капитализъм, а не от опростенчески мисления свободен пазар.
След като веднъж разберете, че не съществува свободен пазар, няма лесно да бъдете подлъгвани от хора, които отхвърлят дадена регулация, настоявайки, че тя ще направи пазара „несвободен“ (вж. Истина 1). Когато научите, че мащабната и активна държавна намеса може да усили, вместо да задуши икономическата динамика, ще видите, че широкоразпространеното недоверие към държавата е пресилено (вж. Истина 12 и 21). Ако разберете, че не живеем в постиндустриална икономика на знанието, ще поставите под въпрос практиката на някои правителства, които допускат или даже прикрито насърчават краха на тежката промишленост на своите страни (вж. Истина 9 и 17). След като веднъж осъзнаете, че икономиката на процеждането не работи, ще видите допълнителното намаляване на данъците на богатите като това, което то всъщност е – прост начин за възходящо преразпределение, а не, както твърдят, средство всички ние да станем по-богати (вж. Истина 13 и 20).
Случилото се със световната икономика не е случайност или резултат от неумолимия ход на историята. Не железните зако ни на пазара не позволиха заплатите да се увеличат, наложиха работните часове да станат повече за повечето американци,мениджърите на високи позиции и банкерите значително да увеличат доходите си (вж. Истина 10 и 14). Не просто поради неконтролируемия възход на комуникационните и транспортните технологии ние сме изложени на натиска на международната конкуренция и се тревожим за сигурността на работните си места (вж. Истина 4 и 6). Не е неизбежна тенденцията от последните три десетилетия финансовият сектор все повече да се откъсва от реалната икономика, което в крайна сметка породи икономическата катастрофа, в която се намираме днес (вж. Истина 18 и 22). Не някакви неизменни структурни фактори -тропическият климат, злополучното местоположение или лошата култура – са причината бедните страни да са бедни (вж. Истина 7 и 11).
По-общо казано, те формулираха теории, които оправдаваха политиките, довели до забавен растеж, увеличаване на неравенството, несигурност за работното място и все по-чести финансови кризи, тормозещи целия свят през последните десетилетия (вж. Истина 2, 6, 13 и 21). На всичко отгоре те прокарваха политики, затрудняващи дългосрочното развитие на развиващите се страни (вж. Истина 7 и 11). В богатите държави същите тези икономисти насърчаваха хората систематично да надценяват мощта на новите технологии (вж. Истина 4), направиха живота им все по-несигурен (вж. Исти на 6), принудиха ги да се примирят с намаляващия контрол на правителството върху икономиката (вж. Истина 8) и безучастно да приемат деиндустриализацията (вж. Истина 9). Освен това те намериха начин да оправдаят всички онези икономически явления, които повечето хора смятат за нежелателни – например нарастването на неравенството (вж. Истина 13), космическите компенсации на изпълнителните директори на големите компании (вж. Истина 14) и извънредния недоимък в бедните страни по света (вж. Истина 3), настоявайки, че всичко това в действителност е неизбежно, като се има предвид едновременно себичната и рационална човешка природа, както и необходимостта всеки да получава възнаграждение съобразно позитивния си принос за развитието на икономиката.
Хаджун Джанг » 23 НЕЩА, КОИТО НЕ СЕ КАЗВАТ ЗА КАПИТАЛИЗМА