Проблемът е, че така нареченото синхронно обучение не е еднозначно на преподаването постарому. “Невъзможно е децата да седят по осем часа на ден в живи връзки. Важното в момента е да се направят примерни програми на дистанционните учебни часове, как да протичат, какви типове задачи да се пускат, които не изискват постоянното стоене пред монитора”.
Това са главно проектно базирани упражнения, по които да може да се работи по всяко време и да могат да се предават на учителите по всяко време.Когато се опиташ да минеш към синхронно обучение, се сблъскваш с потенциални технически проблеми като липса на wifi връзка или неработещи компютри. А не искаме да губим времето на учители и ученици в тревога за технически проблеми. Искаме те да се фокусират върху учебния процес”,
Няма смисъл аз да им казвам или да им прочитам нещо, защото те могат да кликнат и да си го намерят. Учениците трябва да се занимават със смислени задачи, чрез които работят в екип и създават някакъв продукт, по който учителят да може да съди за развитието им дори когато не ги вижда в класната стая. При такива задачи ролята на учителя не е да чете лекции, а да подкрепя учениците в начинанията им. Начинът това да стане е чрез проектно базирано обучение.
Давайки им задача сутринта, те работят по групи в общи презентации или нанасят данни по някоя карта, или проверяват информация и пренасят части от нея в някакъв общ ресурс. Два часа по-късно като учители трябва да проверим докъде са стигнали, да направим десет минути засечка, да им обясним какво им липсва и да ги подкрепим, за да продължат работа. По този начин учениците се научават да използват базови дигитални инструменти, да се ангажират сами с различни източници на информация критично и да работят екипно – важни умения за бъдещето им и след училище.