Архив

Календар

февруари 2021
П В С Ч П С Н
« яну    
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728

Миналото и сега- обич и самота

Топло е! Печените картофи на дядо, които експлодираха в старата чугунена печка, ухаят невероятно! Неделя е, знам, че предстои игра на дама и неминуемо дядо пак ще спечели. Но и това не ме притеснява, защото после идва най- хубавото. Дядо дълго ще ми разказва спомени от своето детство, а аз тайничко ще му завиждам. Завиждам му, разбира се, макар винаги да уточнявам, че е благородно. В паметта ми се блъскат образи на ширнали се поляни, на улици без автомобили, на смях, строги учители… Дядо е моята връзка с миналото. Другите деца имат последен модел айфон, а аз последен модел дядо. Изчерпано количество!

Внезапно болката ме пронизва! Хубав спомен от миналото, който ще нося в сърцето до края на дните си, защото спомените на дядо ме изградиха като човек. Сега съм млада амбициозна дама, учеща в чужбина. Жалко, че дядо не може вече да ме види.. Аз съм далеч от къщата на мечтите и вече не се чувствам като Алиса в страната на чудесата- само спомените са останали да ме топлят като слабо пламъче! Понякога наистина можеш да се почувстваш самотен дори сред тълпа от хора, защото не усещаш топлината на дома и мира в душата, а можеш да останеш със спомена само от студеното празно хотелско легло. Защо си го причиняваме? Нима обичта, дадена ни от близките хора, не е най- важното нещо?
Народът е казал: ,,Чуждото си е чуждо, моето си е мое!‘‘. Няма как да се почувстваме истински, да се почувстваме себе си, когато нещо не ни е мило, не ни е познато. Колкото и да критикуваме нашия народ и поведението на днешното поколение, не спираме да го обичаме, защото той си е наш и сме част от него. Колкото и некоректни епитети да се споменават във връзка с описанието му, чувството, че трябва да се защитим, е там, някъде в нас, и се събужда.

За една нация не трябва да се съди само по настоящите действия, защото тя се е развила на база на минали събития. Всеки има своя история и нашата е българската. За мен няма по-силна връзка от тази. Всеки има в миналото поне един човек, който с разказите си е събуждал в нас гордост или носталгия по отминали дни. Както можем да видим, културата и традициите ни са останали живи и са се развивали, въпреки 500-те години под турска власт. Като в костелив орех българинът се е затворил в черупката си и е оцелял. Като в Ноев ковчег е пренесъл през времето традициите и обичаите. Още помня невероятните картофи на дядо, чудните гозби, които той приготвяше с любов и подслаждаше с приказки за отминали времена. „Всичко се преглъща по – лесно с хляб“ – казваше той и ни подаваше коматче ароматен хляб, носещ вкуса на българската земя. И с това парченце ние поемахме от красотата на страната, от твърдият характер на гордите балканци, от солените сълзи на българските майки! Всичко е в хлябът!

И тук, далеч от родината, се питам за какво ми е да посещавам ресторанта на хотела, щом съм познала вкуса на рая? Вкусът на никое гурме ястие не може да се сравни с панираните патладжани на дядо, произведени в старата оранжерия с разпокъсан найлон. „Защо?“- ще ме попитат много от вас. За мен те бяха специални, самото им приготвяне беше най- важната съставка, защото в тайната им рецепта се включва и една чаена лъжичка любов. До ден днешен бабите разказват какво се е правило едно време, пресъздават се най-различни обичаи и съществуват много празници. Нима това не е геройство – да запазиш себе си, докато си като кукла на конци с опитен кукловод? Разбира се, това е минало, но самият факт, че и до днес тези събития се помнят и са част от семейните разговори на трапезата, говори за сплотеността на българските семейства. Именно тя ни изпълва с чувството за принадлежност към рода, а родът е част от народа. В рода няма място за самота, защото си част от една машинка, задвижвана от силата на кръвта! Когато в живота липсва сигурността, то не можем да достигнем нашата себеактуализация според пирамидата на Маслоу, защото тя стои в самата основа на всичко. А сигурността се осигурява от нашата памет. Знаем какви сме били в миналото и вярваме, че бъдещето може да бъде още по-добро.

Георги Раковски е казал: ,,Любовта към отечеството превъзхожда всички световни добрини.‘‘ Много мои познати споделят, че мечтата им е да обиколят Европа, да се запознаят с нови култури и традиции. Това го свърших още миналото лято и познайте какво запомних- недружелюбните парижанки с его над небето, префърцунените англичани и надменното държание на таксиджията в Рим. С това ли искате да запълните дните си- обикаляне на някакви чужди обекти, без дори да намерите място в тях? Човек трябва да има сърце да се припознае в собствената си природа, за да живее пълноценно. Не самият облик е важен- важни са хората. Те внасят енергията на тези магични места и така те карат да се чувстваш у дома си. Моето общуване е от сложните – сравнявам се с огледалото и с какъвто подход тръгнат, с такъв отвръщам. Когато хората, сред които се намирам не ме предразположат, оставам с идеята, че съм гост и след час или два ще се прибера у дома. Но можеш ли да се прибереш, ако си на три държави разстояние или остава само да живееш живота си като постоянен гост? Нима мога да нарека съществуването си пълноценно? Едва ли!

Фактите са много, хипотезите още повече, а мненията безкрайни. Някои не откриват същността на родното, харесва им да изграждат всеки ден различен и намират непознатото за по-вдъхновяващо, но това е въпрос на лична нагласа. Интересното е, че всеки осъзнава с какво е разполагал, когато го загуби. Е, поглеждам себе си в огледалото и не виждам една успяла дама, не виждам щастливата усмивка на дядо, след като ми е помогнал да науча малкото стихче за рецитала на училището. В себе си виждам човек без посока. Замислям се. Загубих ли всичко в момента, в който се качвах по стълбите на самолета? Загубих ли го в момента, в който получих последния есемес от дядо, затворих ли завинаги стари врати? Днес, дори и да искам, не мога да го видя, не мога да чуя гласа му. Но връзката е невидима. Тя – любовта, която ми остана от него, любовта към старото, към разказа. Дядо ясно беше разбрал, че както ни храни с хляб, „за да пораснем големи“, така трябва да нахрани и душата ни със спомени, за да бъдат големи душите ни, за да не бъдат самотни. Защото иначе сме обречени.

Миналото не е само низ от известни исторически събития, които повтаряме с досада в училище. Миналото не е низ от хвалебствени думи, които изричаме с гордост и доза самохвалство. Миналото е хлябът, миналото са спомените на обикновения човек, получени в наследство от някой близък или натрупани в житейския път. С дебело въже сме свързани ние. Въже изплетено от спомени, любов и кръв. Като моите спомени, които аз ще предам на децата си. Те ще са с дъх на печени картофи, на топъл хляб и любов към рода български. Без излишна суета и самохвалство. Като моята обич, която е чиста и нужна като солта! Като моята кръв, която ще е основата за родство! С това въже сме свързани и място за самота няма!

Георгия Чолакова – 10A клас в ЗПГ. Есето печели ТРЕТА НАГРАДА в националния конкурс на МОН – “ Ще обичам от сърце таз земя и тоз народ! „

Подобни публикации: