Те живееха безгрижно и щастливо, докато аз, виждайки по-ясно, тревожех сърцето си”.
Времето е непобедима загадка. Всеки момент носи нещо ново за нас, за да запазим вярата си непокътната, докато всеки нов ден брутално разбива дългогодишната вяра за неща, скъпи за живота на човека. Това парадоксално съществуване на привидно доброкачествени стрелки на минути, секунди и часове е накарало хората да станат свидетели на степента на човешкото състрадание, както и на бездната на нечовешките зверства; и когато димът от тлеещи и угаснали въглени от миналото се уталожи, каквото и малко да остане под формата на носталгия или безнадеждна реализация, не излъчва нищо друго освен малка утеха.
„Чувствам, че светът, в който израснах, и днешният свят, да не говорим за света между тях, се отдалечават все повече и повече и стават напълно различни места.“
Във „Вчерашният свят“ Стефан Цвайг оплаква един такъв момент, когато светът на неговите мечти се трансформира в този на кошмарите му и изплува пред очите му като заплашителна сянка, която го накара да изпитва меланхолия от съдбовната загуба на рая. Но ние, които някога сме познавали свят на индивидуална свобода, знаем и можем да свидетелстваме, че някога Европа безгрижно се е наслаждавала на своята калейдоскопична игра на цветове. И ние потръпваме, когато си помислим колко мрачен, засенчен, поробен и окован е станал нашият свят поради самоубийствената си ярост.
„Никога не съм предполагал, че ще доживея да видя как Европа, която обичах и на която вярвах, ще се самоунищожи.“
Имало едно време този свят беше прекрасен. Цвайг е роден и израснал в лукс, както на материално, така и на интелектуално богатство. Изкуството беше начин на живот, който не се ограничаваше в сферата на простото хоби или страст, но беше и източник на отдих. Въпреки че тази култура на Европа имаше своите недостатъци, тя също беше дом на младо поколение, което беше неспокойно за вълнуващи открития и неизбежни промени. Ако майсторите на историята бяха високо почитани, талантът на настоящето също беше надлежно насърчаван.
„Чувствах се като корабокрушенец, който наблюдава как неговият кораб потъва, без да може да направи нищо.“
Това беше време на известни неизвестни таланти в различни области, наричани Рилке, Фройд, Роден, Питър Хил, Емил Верхарен, Рихард Щраус, Берта фон Зутнер и това беше също векът, в който хора като Хитлер се появиха като демонична сила. Да, това беше ера на угаждане, която даде на гражданите си нещо като утопична свобода, която се оказа благодат, а по-късно неудържимо проклятие.
Ако ние, гонени и преследвани в тези времена, които са враждебни към всяко изкуство и всяка колекция, бяхме поставени да научим ново изкуство, то би било това да се разделим с всичко, което някога е било наша гордост и наша любов.
Цвайг ни е дал скромно и задълбочено описание на период, в който е имал късмета да изследва алеите на големите литературни алеи и самият той е станал виртуоз на ослепителните думи. Въпреки че може да се прецени благоразумието в писането му, ентусиазмът му при срещата с неговите герои, независимо дали лично или чрез оригинални ръкописи, беше заразителен и човек лесно може да почувства болката му, когато трябваше да напусне същите тези улички, които бяха засмукани от непреодолимите пролуки, създадени от двама световни войни.
Животът ми вече несъзнателно се приспособяваше към временното, а не към постоянното.
Този мемоар е опит да се изрази с думи уязвимостта на щастието, успеха и невинността. Това е изобразяване на онези хора, чието разбиране за кухата световност дойде чрез трудности и предателство. Това е история за нещастници, които се отказват от живота си не заради смъртта, а заради смъртоносни преживявания, в които всеки техен дъх става отговорен пред недостоен деспот. Това е предупредителен случай, представен от любим писател с надеждата, че мислите му ще достигнат до нас под някаква форма, когато времето отново удари гибелта.
Понякога сърцето и домът никога не могат да бъдат заедно. Цвайг никога не се връща у дома.
Светът от вчера. Спомени на един европеец- Стефан Цвайг