Ако се вярва на критиците, българското училище е на ръба да стане манипулативна пропагандна машина, скрита под маската на „добродетели“. Но ако погледнем със същия скептицизъм към самата критика, се оказва, че онези, които викат „не смесвайте религия и образование“, всъщност защитават едно бездуховно, безсърдечно училище — без спомен за човечността.
Да, министър Вълчев иска да въведе „добродетели“ в училище. Да, те са с „малко религиозни елементи“. Но защо това веднага се превръща в заговор на църквата, а не в опит да се отговори на най-острия въпрос на нашето време: къде изчезнаха добротата и уважението между хората?
Критиците се възмущават: „Училището проваля образованието — как ще възпитава?“ Това е хиперлогична измама. Ако детето не може да реши уравнение, значи ли, че не трябва да му казваме, че биенето на съученика е грешно? Ако 50% са функционално неграмотни, трябва ли да им кажем: „Забравете морала — оцелявайте с TikTok и омраза“?
Не. Училището не е провалило всичко. То е провалило методите. Но да откажеш моралното възпитание, защото децата не знаят граматика, е като да отказваш медицина, защото болницата е стара. Проблемът не е в целта — а в начина. И точно затова Вълчев не предлага „църковно обучение“, а нов модел: добродетели, които са и религиозни, и човешки, и универсални.
А какво казват противниците? „Няма научни доказателства, че религията прави хората добри.“ Добре. Но има ли научни доказателства, че без религия, без вяра в нещо по-голямо от себе си, човекът ще стане добър? Историята е пълна с примери, че бездуховните режими са били най-жестоките. Атеистични диктатури са унищожавали милиони. Така че аргументът „религията не прави добри“ е равностоен на „огънят не прави топлина — може и да изгори“. Това не е аргумент — това е страх от отговорност.
И ето къде идва истинската провокация: онези, които викат за „светско образование“, всъщност защитават моралния нихилизъм. Те казват: „Нека децата решат сами какво е добро.“ Но децата не решават сами какво е математика. Защо тогава трябва да решават сами какво е честност или опростяване? Защото моралът е „субективен“? Тогава защо осъждаш руската агресия в Украйна? Ако всичко е относително, защо не кажеш, че и това е „въпрос на гледна точка“?
Освен това — религията не е само православие. В новия модел децата ще имат избор: конфесионално обучение или „добродетели с религиозни елементи“. Това не е натиск — това е признаване на реалността: повечето българи са православни. Повечето мюсюлмани искат децата им да знаят за исляма. И ако държавата е за равенство, защо тези деца са били лишени от достъп до знания за своята вяра?
„Добрите хора стават сред добри хора“, казва проф. Тодоров. Но къде са тези добри хора днес? В семейството ли? Където родителите са заети, разведени, изгорели, или просто безпомощни срещу YouTube и наркотици? В медиите ли, където героите са шоумените и стриймърите? В политиката ли, където лъжата е норма?
И тогава въпросът става: защо вместо да възпитаваме чрез личен пример, чрез среда, чрез преживяване — решаваме да вкараме цял час по „прошка“ в 3. клас?
Защото нямаме време. Защото децата вече са изгубени в цифров хаос. Защото обществото е разкъсано между вяра и атеизъм, между традиция и прогрес.
И в този вакуум, училището се превръща в арена на идеологическа битка. С едната страна — онези, които викат: „Дайте на децата вяра, дайте им корени, дайте им смисъл!“ С другата — онези, които крещят: „Не ни промивайте мозъците със стара догма!“
Но може би истинското решение не е нито в отмяната на религията, нито в нейното налагане. Може би решението е да признаем, че моралът не е предмет — а култура. Че добродетелите не се учат от учебник — а чрез пример, чрез уважение, чрез система, която не изгаря учителите и не унижава децата.
Може би вместо да въвеждаме „Религии и добродетели“, трябва да въведем „Училище и човечност“ — място, където знанието идва ръка за ръка с достойнството, където оценката не е страх, а мотивация, където учителят не е бюрократ, а наставник.
Защото ако вкараме Бог в училище, но оставим системата да бъде токсична — ще имаме добри деца в лошо училище. А това е най-голямата морална катастрофа от всички.
Въпреки всичко, сега Училището е последното място, където все още има шанс да се създаде общност. И ако то не поеме ролята да говори за честност, прошка и уважение — кой ще го направи?
Критиците казват: „Не е нужно дете да знае Божиите заповеди, за да помогне на плачещ приятел.“ Вярно. Но е нужно дете да живее в среда, където сълзите имат значение. Където „извинявай“ не е софтуерно задължение, а акт на смирение. Където „правото на избор“ не означава „правото да те мразя, защото си различен“.
И да — добродетелите в новия предмет са вдъхновени от християнството: вяра, надежда, любов, трудолюбие. Но те не са само християнски. Те са човешки. Дори атеист може да има надежда. Дори агностик може да работи усърдно. Дори нерелигиозен човек може да обича. Религията не е монополист на морала — но тя е най-дълбокият източник на морал в човешката история.
И накрая: ако училището не говори за добродетели, кой ще говори? Ще го оставим на алгоритъма ли — който хранят децата с омраза, сравнение и его? Ще го дадем на улицата ли — където силата решава, а не правдата?
Не. Въвеждането на „добродетели“ в училище не е заговор. То е последният опит да върнем смисъла в едно безсмислено време. Не чрез догми. Не чрез манипулация. А чрез въпроса: Какъв човек искаш да бъдеш?
Ако това е „провокация“, то тя е провокация срещу цинизма, срещу безразличието, срещу идеята, че всичко е позволено, стига да не те хванат.
Може би истинската опасност не е религията в училище — а училището без религия. Без вяра. Без надежда. Без любов.
qwen-ai