Чинът е празен. Слънчев лъч се плъзга по повърхността му, като прашинки танцуват във въздуха. Учителят поглежда списъка. Пак. „Отсъства“. Колко пъти днес? Пети път? Десети? А може би трийсети? В някои училища това вече не е изключение, а правило. В Сливен средният ученик отсъства 26.6 пъти без извинение за един срок. Това не е отсъствие. Това е оттегляне.
Българското училище се превръща в театър на отсъстващите. Сцената е заета, но актьорите често липсват. И когато го правят, носят със себе си бележка от родител. Не от лекар. Не от болница. От мама. От татко. „Синът ми няма да дойде, защото…“. Защото какво? Защото боледува? Защото е уморен? Защото семейството е на почивка в Турция през учебна седмица?
През 2024 г. държавата каза: „Добре. Дайте им 15 дни“. С мотив: да не чакат пред лекарските кабинети. Хуманно. Разбираемо. Но човекът е същество, което използва всяка дупка в системата като врата. И ето — 6 милиона отсъствия са оправдани от родителска бележка. Шест милиона часа от живота на деца, извън училище. Шест милиона часа, които учителите са планирали, подготвили, дали със сърце — и са останали празни в умовете на децата.
А държавата? Тя гледа. И не само гледа — предлага. Повече наказания. По-големи глоби. Забележки. Преместване в друго училище. Дори прехвърляне в самостоятелна форма на обучение — тоест, да учиш сам, защото в класната стая вече не те искат. Но това ли е решението? Да накажем детето, защото родителят не иска да го пусне? Да глобим майката, която предпочита да отседне с детето си вкъщи, вместо да го изложи на студен вятър и вируси?
Ами ако проблемът не е в броя на дните, а в смисъла на училището?
Може би празният чин не е виновен. Може би той просто отразява реалността: училището вече не е мястото, където децата искат да бъдат. Не защото не искат знания. А защото училището често е скучно, отчуждено, бюрократично. То е система, която наказва, вместо да вдъхновява. Която изисква посещаемост, но не предлага причина да я има.
И ето парадокса: в Кърджали, където отсъствията са най-малко, средното здравословно отсъствие е под 20. Във Видин — над 50. Не защото децата във Видин боледуват повече. А защото там системата работи по-тежко — по-строго, по-контролирано. Или защото родителите са по-отговорни? Или по-плашливи?
А в Ловеч — пълен отличник по дисциплина. Нито една забележка. Нито едно предупреждение. Не защото там децата са по-добри. А защото учителите са по-мъдри? Или защото училището е станало място, което децата не искат да пропускат?
Системата се опитва да реши проблем с чук, докато той изисква хирургическа скалпела. Повече наказания? Да. Но защо не повече смисъл? Защо не повече включване? Защо не училища, които децата искат да посещават?
Може би истинският въпрос не е: „Колко отсъствия са допустими?“, а: „Колко ученици чувстват, че училището е за тях?“.
Докато не отговорим на втория въпрос, първият ще продължи да расте. И чиновете — да остават празни. Не защото децата липсват, а защото мечтите им са някъде другаде. Навън. Далеч от бележките, от извиненията, от статистиката.
Може би истинското образование започва, когато чинът е пълен не от страх, а от желание.
Генерирано от АИ -Qwen