Всичко това се случи миналото лято, когато моето семейство и аз бяхме на почивка в морската столица Варна.
Беше много горещо и слънцето правеше деня още по- ярък и цветен. То галеше лицата ни с лъчите си и ние се чувствахме свободни. Вълните плискаха крайбрежните камъни, които бяха строени като войници. Понякога нямаше вълнение и морският бриз раздвижваше водата едва забележимо.
Харесваше ми да се разхождам по морската ивица, защото обичах да събирам мидички и рапанчета, макар че вече не бях малко момиченце. Разхождайки се, чувах много гласове както детски, така и на възрастни. Също така виждах и много хора, всичките непознати. Бях много съсредоточена в заниманието си, защото морето ме подлъгваше и вземаше мидичките си обратно.
Опитах се да си ги намеря на морското дъно, но не успях и докато ги търсех, нещо ме удари по крака. Обърнах се- беше волейболна топка. Момичета и момчета на моите години играеха волейбол на крайбрежната площадка, предназначена за този спорт, и бяха изтървали топката си. Взех я и им я подадох. Подавайки им топката, видях, че отстрани седят момиче и момче и залисани, наблюдават играта. По изражението на лицата им си личеше, че искат и те да се включат, но беше повече от очевидно, че има някакъв проблем, който им пречи да сторят това. Отидох до тях и тихо приседнах.
- Харесват ли ви тези мидички и рапанчета? – попитах аз.
Не получих никакъв отговор. Имах чувството, че те дори не ме бяха забелязали, но аз все пак продължих:
- Защо не играете и вие, а стоите отстрани? Включете се в играта!
Минутка мълчание от страна на момичето и момчето, както и от моя, след което със сълзи в очите и треперещ глас, момичето промълви:
- Опитахме се да се запознаем с тях и да се включим в играта, но те не искат да играят с нас, защото сме от друг етнос. Ние сме от ромски произход.
- Какво значение има това?! – попитах аз. – Всеки от нас е различен и индивидуален, но също така уникален и неповторим посвоему.
Замислих се! Ако всички ние сме еднакви, светът няма да е интересен, пъстър, разноцветен. Хората са от различна раса и етнос. Те са бели и черни, красиви и грозни, слаби и дебели, умни и глупави, бедни и богати. Те са с различни характери и говорят различни езици, но ако всички сме еднакви, светът ще е скучен и ще се изгуби, а с това различие е красив и интересен.
Съдим за личността на даден човек винаги първо по външността му, но това не е никак правилно да определяме по този начин хората, с които общуваме. Лицата невинаги съвпадат с характера, визията лъже и ние трябва първо да опознаем човека, да видим какво се крие зад дрехите, които е облякъл, да вникнем в сърцето му, да проникнем в душата му, да се вгледаме в големите му очи и тогава вече да съдим истински за него.
Лица и нрави много и все различни и затова твърде грешно подхождаме с предразсъдък, а не с трезва преценка, защото човек никога не знае какво ще му се случи след ден, след час, след минутка, защото сега може да се смее, но след секунди да е облян в горчиви сълзи, защото колелото на живота се върти и не се знае утрешния ден къде ще се озовем, защото Малкият принц е казал: „Истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.”
Именно затова ние трябва да бъдем толерантни, да се разбираме, да общуваме и да се отнасяме с толерантност към човека срещу нас, защото не знаем как се чувства, какво е преживял, какво се крие зад красивата му и лъчезарна усмивка и дали няма ние да се озовем на негово място някога. Все пак различията си имат своите звездни и незабравими мигове.
Сепнах се, защото топката отново ме удари и аз я взех, но не я подадох. Извиках останалите деца и споделих всички мои мисли. Те видяха насълзените очи на момичето и момчето и желанието, което се крие в тях, и разбраха грешката, която бяха допуснали. Засрамиха се и се извиниха, след което ги поканиха да играят заедно. Аз също се включих във волейболния мач, макар че не обичах много спорта, а още повече и волейбола, но въпреки това играх и се забавлявахме всички заедно.
Улисани в играта, не бях забелязала кога беше станало седем часа и слънцето беше започнало да залязва. Залезът беше толкова красив. Казах довиждане и до нови срещи на моите нови приятели и си тръгнах. Прибирайки се, си изпуснах чашката с мидичките и се спрях да си ги събера. Тогава видях Сияна и Антонио, че са зад мен. Те дойдоха и ми помогнаха да си събера разпилените миди. Оказа се, че сме отседнали в един и същ хотел и до края на почивката ми ние бяхме неразделни.
Въпреки че бях българка, а Сиана- ромка, въпреки тези различия ние станахме много добри приятелки.
На тази лятна почивка намерих истинска приятелка, макар и да не бяхме от един и същи произход, с която и днес общуваме и си ходим на гости.
Джесика-Александра Туджарова -10 а клас
