Ти си моето усилие
и моето превъзмогване,
възторгът ми и възмущението,
гневът и радостта на моята кръв,
ти времето си,
дето не ни стига ,
ти, моя любов и омраза.
Училището - наша опека и подслон,нашата крачка напред в йерархията.Нашето първо изпитание, тъга и радост.
Удря първият звънец! Сърцата ни трепнат и само още миг и ще излязат от гърдите ни. До нас е новата ни госпожа, нашият нов наставник. Ето, тя хваща всеки един от нас за ръка и го превежда до “ до един нов свят ”.
В самото начало тя ни казваше: Аз съм великото начало
на битието ваше от първия ден,
аз съм лудостта, що движи
човечеството цяло ,
към свобода и щастие , към
знание и прогрес.
Още помня нейния поглед, които без думи ми шепнеше:
“ Заповядай, не се страхувай, аз съм до теб “. И аз с плахи стъпки пристъпвах напред, , а тя беше там, до мен, и пак с онзи неин мил поглед , с онази нейна мила усмивка ме подкрепяше.
Но това беше едва началото на трудния път, който ние трябва да извървим. Вървели сме, вървим и ще продължаваме да вървим докато не стигнем до там – някъде напред в далечината, където ни очаква суровия свят,готов да ни поднесе първия удар.
Но ние сме още тук: и стаята е стая класна,
и аз седя на чин висок.
Учителката вечно болна
предава новия урок.
Но какво бихме направили без нея? Кой по – добре от нея – нашата учителка -би ни подготвила за “ живота “?- Никой, никой!
С всяка своя дума тя ни дава част от себе си, от своята душевност,от своето същество. Тя ни учи на четмо и писмо, на това, което Св. Братя са ни завещали, разказва ни за славни битки и победи на Аспарух и Крум и за това как и кога Колумб открива Америка.
Учителите са наши втори родители – те са до нас, когато ни е трудно, когато не можем да се справим, когато сме отчаяни или при поредната ни детинска изява. Те са до нас през най – важните години от нашия живот – учат ни, порицават ни, закрилят ни…
Това са те! Има ли някой, който би заменил това “богатство”? Има ли някой, който би се отказал от честта да бъде техен ученик, а може би след време и техен последовател? Има ли някой, който не би искал да “ попие “ , макар и капка, от тяхната мъдрост?
Не! Едва ли?
Аз не те споменавам .
Просто ти.
И не мога да те назова .
Но в сърцето ми е твоето име,
на езика ми парят слова ,
пълни с обич и нежност към теб,
твоят образ запълва до смърт мисълта ми.
А стане ли въпрос за класната стая , за онази сладка тръпка преди изпит, всяко сърце трепва. Всеки мускул от тялото ти се напряга и само чакаш заветното “…стани на урок “.
И сякаш хиляди иглички пробождат тялото ти, но в следващия момент ти вече си пред черната дъска и “пееш “ новия урок.
И пак пред теб е твоят учител.Застанал смирено отстрани и заслушан в твоите слова. И ето друг става , но тук няма вече отчет, а следва само едно строго “ седни “.
Сълза се оронва от детската буза и огън в ушите гори .
Ако някои Ви каже:
В живота си аз не тъжа,-
Не му вярвайте, хора!
Той лъже
Това е лъжа!
Всеки!
Всеки за нещо в живота скърби!
Но ето удря звънеца и вече не се чува детска глъч, а група ученици, застанали в строя, чакат момент за последно сбогом с любимия чин! Нима това e краят? – Не, това е последният звънец, последният учебен час, последният допир до любимия учител. Ето за тях вече всичко в училището е приключило. Няма вече мъки, ненаучени уроци и притеснения покрай поредното контролно.
Свърши се! Няма вече да чуем словата
по – остри от стрели , по – тежки от топор,
що будеха от сън за крайната разплата
и пееха за свят, за правда и сговор!
Но това,което ги очаква навън, е по – страшно, по – болезнено и от най – страшното контролно при най – строгия учител. Вече няма да има страх от това дали ще успееш да препишеш или пък страх от изпитване днес. Сега страхът е по - страшен и всеки се запитва : “А сега накъде?… “ И у всеки ехти мисълта: “ Ах, как искам да се завърна отново там, в началото. Вече бих бил по - прилежен, няма да преписвам, а ще уча … обещавам, обещавам…”- крещи с пълен глас съзнанието. Но това е краят на нашето училище. Какво не бихме дали да сме отново тук, сред Вас учители, но не,ние вече вървим по друг път.
Кои сме ние, че да съдим и порицаваме? Имаме ли това право и кой ни го дава? – Да, имаме, защото ние сме бъдещето и ние градим новото, а кой ни дава това право – Всички. Ние черпим както знания и мъдрост от миналите поколения, така и се поучаваме от грешките им и се стремим към нещо по - добро. А колкото до това дали допускаме грешки, след нас ще решат това.Тяхно е правото да оценят нашия труд, нашата всеотдайност и да окачествят работата ни. Това може би биха казали много хора , но сега за нас, учениците, важи друга система. Дали се справяме, дали полагаме нужните усилия,преценяват нашите учители.От тях ние вземаме пример, те са хората , които ни поучават и ни напътстват през най – важните за изграждането на един човек като личност години. Те са до нас в момент на разочарование, в моменти на отчаяние… Но те са и хората, които полагат “здравите “ основи на нашата личност на нашия характер.
И аз, и всички, които са минали през твоя праг ще живеем винаги със знанията ти, с пулса ти, с тревогите ти! И ще те помним през целия ни живот, даже и от вън него.
Приеми нашата признателност!!!
взето от интернет