Всяко нещо в един момент преминава границата и се превръща в мания. Колкото повече нещата се заснемат и архивират, толкова по-малко време ни остава за да се насладим на момента и той безвъзвратно си отива.
Бях седнал на последният ред в дома на културата за да гледам концерта на танцова група Празник. Заради учителският съвет, закъсняхме малко и нямаше място, затова се преместихме отзад. И тогава тази мисъл се появи в главата ми, виждайки всичките тези апарати, поне 15 на брой, с открояващи се екрани между редовете.
Преди няколко дена присъствах на бала на учениците от нашето училище и ситуацията беше подобна. Всяко студио беше изпратило по няколко фотографи за да снимат. Направо си беше като церемонията на звездите в Кан. Една невероятна блъсканица на играещи абитуриенти и промъкващи се фотографи между тях.
Фейсбуук манията създаде това влечение всяка стъпка да се фотографира и да се показва в публичното пространство. Идеята може би е, че ако го видят всички то придобива друга стойност и променя своето значение.
Може ли самото заснемане да направи събитието важно за вас ?
Техниката го позволява – телефони с камери, вързани съм интернет. Натискаш няколко копчета и снимката вече е публикувана на стената ти. И после какво, ако имаш много харесвания си ударил джакпота. За няколко минути си повишил самооценката си заради това. Почваш да търсиш нови начини за да спечелиш одобрението на околните виртуални твои приятели.
И се почва едно голямо снимане и публикуване. Спомените са хубаво нещо, след време ще има какво да се гледа и да се разказва на твоите хора.Само, че в тези архиви затрупани с информация според мен ще загубим истински ценните моменти, които наистина си струва да се помнят.
Както спомена един от тези фотографи, когато снимам аз не мога да се насладя на момента. Или снимаш или се забавляваш, няма средна позиция. Получаваш удоволствието от редкият момент, който си уловил и запечатал завинаги в кадър, но забравяш за събитието.
За тебе то е загубено, липсата на внимание го е превърнало в неизживян момент.
Получава се така, че ти се иска да се забавляваш, но нещо в теб те връща към апарата и камерата за да не изпуснеш момента и да го оставиш да избяга в небитието. В един момент всичко ти омръзва и си казваш, че нещо си се увлякъл в това начинание.
Тези, които е трябвало, са го изживели и ако е било от значение за тях те ще го помнят, няма как да го забравят. Една снимка ще им го припомни, но срещите на живо с тези хора ще върнат емоциите несравнимо по-добре.
Така, че всичките тези хиляди виртуални снимки, които стоят по дисковете ви и по страниците в интернет си остават невидяни от вас и се снимат за да ги видят другите. Странно занимание – губим от времето си, за да видят другите това, което е трябвало да видим ние.
Затова трябва малко да намалим това безразборно щракане, необходими са хиляди снимки за да се улови онзи незабравим емоционален миг , но нека оставим това на професионалистите и да пазим спомени, само за важните моменти от живота ни.
Така след време наистина ще сме сигурни, че те са били важни за нас и ще знаем, че моментите са били уловени и не са ни избягали.