Свободата е нещо, за което всеки мечтае в живота си. Независимост, неограниченост, дори бих казал съвършенство. Не мога да си представя какъв би бил човекът получил тази безгранична свобода, това „съвършенство”, но често се питам… Заслужава ли си?
Всеки от нас в един или друг момент ограничава свободата си. Често с нашите действия или бездействия ние се превръщаме в роби на самите себе си. Но как? Как сами се оковаваме с веригите на зависимостта? Създаваме си граници, които да ни пазят от отговорностите и последиците, които ги спохождат, ние хората избираме пътя на непълната свобода, път значително по лек и кратък.
Свободата! Неограничеността на нашия разум, нашата вътрешна свобода, скъсаните окови които ни притискат. Тя е отговорност. Отговорност, от която всеки от нас абдикира в стремежа си да се бори за нея. Не е ли странно? Как цел толкова сладка, толкова съвършена, толкова чиста като истинската свобода ще бъде постигната с едно движение.
Та нали това би я обезсмислило? Човек е щастлив, борейки се за своята свобода. Има възможност да избяга от нея, когато се нуждае от това и в същия момент се чувства добре, борейки се един ден да поеме цялата отговорност за всичко. Ден обаче който няма да дойде? Ден, за който всеки бленува и всеки бойкотира в даден момент.
Просто така е устроен човекът. Има цел, която поставя на пиедестал, бори се за нея, но знае, че не бива да я постига. Защо го прави ли? Защото така е щастлив! Защото в тази борба в този път, в опитите за достигане на тази цел ние се намираме между двете крайности. В едната крайност е блаженството, съвършеното, което обаче носи със себе си толкова отговорности.. А от другата страна е клетката. Тя ни държи затворени, но и ни пази от опасностите на свободата.
Какво би се случило, ако си позволим да напуснем клетката? Оковите падат! Ние вече сме свободни пред самите себе си и света!
Да приемем че има човек, достоен и подготвен да си позволи това, да си позволи този „лукс”, да си позволи съвършенството! Какъв би бил този напълно свободен човек, който вече е напълно задоволен! Какъв би бил светът за него? Как би се чувствал той, когато поема дългът си, да отговаря само и единствено пред себе си за своите решения?
Как би се чувствал без натискът на обществото върху него, след като вече е независим. Той вече не е част от това човешко общество! Не е зависим и от природата. Това не го ли прави нещо, което не е част от самата природа? Той вече не е и човек, неограничен от нищо, поема цялата отговорност за своите действия, той е по- близо до божественото отколкото до човешкото! Той вече е напълно задоволен от всичко.
Това означава , че в него няма амбиции, няма мечта, която да следва и за която да се жертва! Ако нещо човешко е останало в него, той едва ли би бил щастлив? Когато всичко вече е в краката му, той навярно би се отекчил, би бил нещастен, самотен! „Съвършеният човек” обаче е напълно задоволен. Следователно ще бъде щастлив дори, когато би трябвало да бъде нещастен! Дали този „човек” принадлежи на света на хората?!
Едва ли някога ще разберем! Но ако дори за миг видим, как би се чувствал той, ако съществуването му беше истина, през нашите очи! Бихме ли поискали да живеем неговият презадоволен живот дори за миг? А може би бихме разбрали, че мястото ни е в предпазната клетка. Там ние трябва да се борим за свободата си, която няма да постигнем, за да открием щастие и смисъл в живота си. А именно и между тези две крайности ние ще сме в безопасност!
„Ако пастирят остави една овца в гората тя ще умре изядена от вълци, ако я държи винаги затворена тя ще умре от глад”
Не е добре да си напълно свободен, не е добре да си напълно задоволен. Истината се крие в средата между пълната свобода и хомота на робството. За да си щастлив, трябва да се бориш за нещо което не бива да постигаш. Защото човек, който е напълно свободен не принадлежи на този свят. И просто би го напуснал.
Гаврил Иванов Тагарев- ХІ б клас