Някой беше казал, че човекът се ражда свободен, но навсякъде е в окови. Но тези окови са необходими, за да може той да придобие всички нормални човешки характеристики.
Защото, ако за момент си представим, че той още при раждането си е напълно свободен и неограничаван, то светът не само щеше да се окаже в пълен хаос, но и самото човечество едва ли би се съхранило до днес.
Както казват, това е необходимото зло. Именно то превръща съществото, произлязло според Дарвин от маймуните, в човек – разсъждаващ, умен, деен и контролиращ се. Хората още преди много време осъзнават това и създават законите. Те им дават свобода, но поставят и граници.
И неслучайно Протагор е казал, че човекът е мяра за всички неща и именно тези граници са съобразени с хората, те са специално за тях. Но не само законите, на чието писане поставя началото преди много години хан Крум, а и тези, които никъде не можем да прочетем – моралните.
Те може би са и по – важните, защото ако крадецът се накаже с няколко месеца затвор, то вината от изречена лъжа би била по – трайна и по – тежка за виновния. Защото когато говорим за моралните закони, трябва да споменем съдника, божествения глас за Сократ – съвестта. А от нея нищо не може да бъде скрито.
И все пак фактът, че сам човек осъзнава нуждата от предписания, според които да живее, е израз на личната му свобода. А човекът, знаем, е осъден да бъде свободен. Т.е. човекът е роден, за да се подчинява на закони, които сам си предписва. Но докъде може да стигне тази свобода?
Не е ли възможно да станем нейни роби и, заслепени от вярата в правотата на ограниченията, да нарушим други свои права, да тръгнем срещу природата си, срещу себе си?
Нищо, което е в огромно количество, не е добро. Пренасищането с подобни ограничения е способно да превърне човек в страхлив, неуспяващ, неефективен, мързелив, наивен или дори зъл… Всичко друго, но не и разумен. И тогава, питам аз, какъв е смисълът на всички тези граници? Или може ли границите да имат граници? Тавтологията е очевидна, но истината е все още неясна.
За да си дадем отговор, имаме нужда от още въпроси. Какво означава робството? Да бъдем роби на кого: на себе си, на желанията си, на природата си? Това е може би по – трудният въпрос, тъй като за разлика от предшествениците си, ние не сме били под ничие робство, ако говорим за материалното. Понякога ни обвиняват, че сме първични, повърхностни, че действаме под влияние на нагона и т.н. Все неща, които ни принизяват до животните.
А те, знаем, нямат разум. Единствено при тях действа психиката, инстинктите, заложени у гените им и нищо повече. Ако се оставим под влияние на желанията си, то ще вършим единствено жизнените си функции, което ни превръща в истински роби на първичните си инстинкти. Ще сме без граници, без контрол.
Но желанията всъщност произтичат от нуждите ни. Ами, ако усетя нужда да убия, защото не съм го правила, просто така, за малко опит?!
Звучи нереално, но така би изглеждала ситуацията, ако в мен веднага не се появяваше червената лампичка, която забранява подобно деяние. Това са тези закони. Аз осъзнавам ползата от тях, сама съм си ги наложила и ги спазвам или поне се опитвам. А когато не съм успяла, ме мъчи чувството за вина. Така човек е една самостоятелна демокрация: със законодателна, изпълнителна и съдебна власт.
Тъй като законите са два вида, много често може да се получи несъответствие между тях. Ако моралните ни закони не отговарят на написаните, тогава на кои да се подчиним?
Естествено, за да не бъдем осъдени от съответните институции, на вторите. И в този момент ние губим своята свобода, тъй като нарушаваме моралните си, ставаме роби. И в този момент на объркани емоции и неясна мисъл, ни остава единствено да станем жертва на желанията си.
И ако ни се пие бира, отваряме бутилката, без да се тревожим, че ще напълнеем или ще ни боли на сутринта главата и отпиваме с жадни, тежки глътки. Ако това ни се струва съвсем невинен край на дилемата, то при редовно подчиняване и оковаване, ние ще се променим, ще слезем няколко стъпала надолу, вместо да се изкачим.
Дали да си доставим удоволствие и да бъдем първични, или да следваме установените норми, всеки сам избира. Но важното е да бъдем удовлетворени от избора си. Едно мнение по въпроса никога не ще има, а животът ни е само един. Ако предпочетем да се оковаваме допълнително, ще унищожим уникалността си, която ни дават разумът и инстинктите.
А най – добре е когато играем на сцената на живота и то различни роли, защото така не само успяваме да се справим с трудностите, но и развиваме самите себе си. А целта на човек е да си поставя граници и да ги преминава.
Мирослава Илиева – ХII а клас