Това е писмото,което капитан Алфред Бланд от 22-ри батальон към Манчестърския полк пише по време на службата си във Франция до своята съпруга Вайълет.Бланд е убит на 1 юли 1916 г.,в първия ден в битката при Сома.
До Вайълет
Единствена моя,блаженство мое,
Чудя се дали някога ще възнегодуваш срещу доброто ми настроение?Дали ще го направиш,скъпа?
Защото можеш да го направиш, знаеш това, нали? Би трябвало – по правилата на любовта – да прекарвам дните и нощите си във въздишки и да оплаквам принудителната ни раздяла. И по всички правила на войната би трябвало да ми е студено,да изпитвам лишения, глад и умора, да ми е мъчно и сърцето ми да е обзето от ужас.
Уви!Какво да кажа в моя защита?Дори Мериман не може да ме потисне,що се отнася до командващия офицер,просто не му обръщам внимание, а застъпяващата рутина на всекидневието зад фронтовата линия ме изпълва с неизчерпаем запас от търпение и бодрост.
Какво трябва да кажа?
Би ли се радвала,ако призная, че съм дълбоко нещастен през цялото време? Ако ти кажа как ненавиждам войната и мразя всяка минута , в която тя продължава?
Ако ти кажа , че копнея непрестанно за моето завръщане , за окончателното напускане на всичко това? Ако ти кажа , че мразя колегите си офицери и ми е писнало от военния ред в полка? Ако опиша мръсотията и нищетата по улиците на селото, постоянните противни ниски облаци , досадното ръмене , редуващо се с истински порои, неизменната дневна дажба хляб и малко говеждо?
Ще се радваш или ще ме съжаляваш?
О,зная колко ще ми съчувстваш, колко ще ти бъде тъжно и знам , че няма да се радваш въобще. Или ще се радваш? Ако изпитваш такива чувства , ще сбъркаш ; защото, дори ако всичко това е истина , то няма да ни събере заедно, няма да ме накара да те обичам повече, няма за облекчи мъката от липсата на прегръдките, от които сме лишени в момента, няма да съедини отново разпадналата се на парченца душа.
Нали?
Не, любима моя, всеки ден благодаря на небесата, че при тези обстоятелства ти можеш да си представяш своето момче, кипящо от жизненост, с несломен дух.Ставам обект за пример. Кушион ми каза: „Харесвам те, Бил Бланд .” Защо? Защото винаги се смея с всички на всичко и посрещам и очакваните неща, и изненадите с ентусиазъм.И това не е преструвка.Наистина така чувствам нещата.
И така, не се върнем към измислените признания по-горе.Никога не съм напълно нещастен, дори когато копнея най-много за допира на твоите устни и личицата на нашите момчета.Защо? Защото съм във Франция , има война и знам, че трябва да съм тук.
Не се отвращавам от войната, обичам почти 95 процента от нея и мразя мисълта, че всичко скоро ще свърши. Не мечтая непрестанно за завръщането си у дома, макар че страшно се вълнувам от възможността за девет дни отпуска през март месец, които всъщност още не съм заслужил.
Не мразя колегите си офицери, а ги обичам повече, отколкото съм мислел, че е възможно , а що се отнася до полка.благословени да са всички! Калта по улиците е толкова приятелски настроена, някак си мека и деликатна- дори не ми се налага да чистя ботушите си.
Загубих навика се да се интересувам от времето, тъй като , когато вали, сме мокри , а ако не вали , сме сухи , а ако изгрее слънце, значи имаме голям късмет и е толкова приятно! Колкото до храната , е , добре , дадох ти вече някаква представа за какво става дума и нямам какво да добавя към това , което ти писах на 30 ноември и 6 декември, или по някое друго време.
Не скъпа моя, независимо дали ти харесва ,или не , аз съм напълно щастлив и на пръв поглед съм като безгрижно дете. Това е.Минават да събират пощата.
Лека нощ, любима.
Вечно твой
Алфред