Бях тръгнала на училище. Слънцето тъкмо изгряваше и хладният утринен въздух ме изпълваше с въодушевление. Сякаш знаех, че денят ще бъде по-интересен от останалите, че ще науча нещо ново за света, а така и за себе си. Бях погълната от мислите си за неочакваното, когато спрях и прочетох една провокираща мисъл върху билборд за жилищни кредити – „Има минало,откъдето идваме и бъдеще,накъдето бързаме,а настоящето е само мигът на самото познание“.
Мисълта беше на Ханс Йонас. Толкова много ме заинтригува, че спрях и започнах да разсъждавам над нея.
Човекът е единственото същество, което притежава съзнание. Единственото разумно същество, което има нуждата да знае. Имайки познания за света около нас, ние започваме да разбираме и самите себе си. А самоопознаването е една от най-висшите цели, които можем да си поставим.
Премисляйки своето минало, ние осъзнаваме своите грешки. Научаваме се как да не ги допускаме и да станем по-добри. Поучаваме се и от грешките, които хората около нас са допуснали и така допълнително се развиваме.
Когато разберем какво да правим и какво да не правим, ние започваме да мечтаем за бъдещето. Нямаме търпение да покажем това, което знаем и можем. Искаме да докажем своята уникална същност.
Моментите, в които ние мислим за миналото и осъзнаваме фактите, и моментите, в които разбираме какви грешки да не допускаме в бъдеще и как да направим правилните избор и заключение – тези моменти са настоящето, което същност е мигът, в който ние получаваме познания за света, т.е опознаваме самите себе си.
Продължих да вървя по булеварда. Той представляваше една перфектно права линия. И тогава се замислих. Това е времето. Една линия, без край, без начало…И ние се намираме някъде върху тази линия. Не можем да го променим. Не можем да тръгнем назад по нея или да прескочим една отсечка, за да напреднем сравнително в изминаването на пътя ни по тази линия.
Ние сме зависими от нея. Можем да се обърнем, но не и върнем.Мислено може да преживяваме дадено събитие отново и отново, но никога не може да го изживеем истински, така както някога е било. Тази линия – времето, интересува хората от толкова много време. Философи от античността, средновековните, до съвременни философи като Ханс Йонас се опитват да открият някаква закономерност във времето, но то остава едно абстрактно понятие, трудно за изучаване.
Времето не е живо същество. Не е растение, животно или човек, но приема човешки проекции върху себе си. То придобива чувства и емоции, които са точно тези, които една отсечка от тази линия, отдавна измината от нас е породила по време на нейното преминаване. Ние осъзнаваме само мига. Във всеки миг се намираме между това, което е било и това, което ще бъде. Мигът, във който ние се намираме през цялото време е величината, която свързва миналото и настоящето.
Ускорих крачката, защото закъснявах, което ме накара да се замисля повече над думите “бъдеще, накъдето бързаме”. Мигът на познание не може да бъде върнат, никога, по никакъв начин. Ще настъпи друг, после друг, но точно този, който преди малко сме пропуснали, само защото бързаме, никога няма да се върне.
Бързаме към бъдещето, а когато достигнем това, към което преди година, минута, час или два сме искали да стигнем, ние засилваме своята “алчност” за повече и продължаваме да бързаме. Искаме да го настигнем. Бъдещето.
След това искаме да настигнем още по-далечното бъдеще. И така докато не стигнем своя край, когато осъзнаваме, че сме прекарали целия си живот в бързане да стигнем до нещо, което всъщност не съществува, в нетърпение. Откриваме, че единственото което сме оставили след себе си са неизживяни мигове, т.е недостигнато и неусвоено познание.
Това беше моето тълкуване на мисълта от билборда, но не бях сигурна дали е правилно затова реших да помоля учителката си по философия за малко помощ, за да мога правилно да разбера Йонас. Е, не беше особено лесно, защото тя подражава на Аристотел, а както знаете, на въпросите то отговарял с въпрос, за да може неговите ученици сами да достигнат до отговора, който търсят. Харесвам този метод, защото ме кара да достигам до заключения, които дори не съм мислела, че мога да постигна.
Попитах учителката какво точно е искал да каже Йонас, а тя отвърна, че не знае.
- Ти какво си мислиш, че е искал да каже?
Преразказах и мислите си, които по-рано ви споделих, а тя се усмихна многозначително.
- Кое според теб е по-важно – миналото или бъдещето?
- И двете. Миналото и бъдещето определят настоящето, което всъщност е най-важно.
- А какво е настоящето според Йонас?
- “… само мигът на самото познание.” – спомних си аз. – Значи най-важно е настоящето, защото в него опознаваме себе си, а нуждата от себепознаване е една от най-възвишените. Но как да разберем себе си, госпожо, как разбираме, че познаваме себе си?
- А как разбираш, че си разбрала теорема по математика?
- Когато я приложа на практика и реша правилно задачата. Което означава, че на практика трябва да покажа коя съм аз и ако постигнатият резултат ме удовлетворява, значи правилно съм достигнала до познанието.
- Тоест?
- Тоест, съм изживяла настоящето…
Звънецът прекъсна разговорът ни, но учителката ми каза, че след няколко минути размисъл ще достигна до главния извод, от който ще извлека най-важната поука.
И ето…отново беше права. Достигнах до това, което исках. Разбрах го, защото вече бях спокойна, а съзнанието ми не блуждаеше, търсейки отговори. Познанието, т.е настоящето, е най-важно, но ние, хората, често премисляме миналото си и правим планове за бъдещето, че пропускаме най-ценните мигове от своя живот, а именно настоящето, моментът, който никога няма да се върне.
Така един билборд ме “научи” да изживявам всеки миг, защото за секунди той вече се превръща в минало, “научи” ме да живея пълноценно…
Кога ще има нов брой на вестника ?
края на март месец.