Тази година за първи път имах възможността да се включа в инициативата на Джуниър Ачивмънт България – “Мениджър за един ден”. Днес беше меко казано незабравим ден. Но да не губя време с празни приказки, започвам да разказвам.
Зала, шум, вълнение, тълпа от ученици, учители и мениджъри. Стряскам се и с малко помощ успявам да намеря маса номер 6. Посрещнат съм от любезна учителка от Америка, с един такъв искрен ентусиазъм, че успява да изкара от мен най-голямата (колкото и грозна да изглежда) усмивка. По детски усмихната и любопитна, тя започва да ме разпитва, като целия разпит завършва с репликата “I am so excited”. Следва невероятно оживление и неистов шум, вълна от репортери нахлува в залата, като в сърцевината и се забелязва усмихнатия президент на Р. България – Росен Плевнелиев. След минути тълпата се успокоява и започва тържественото откриване, множество от речи започващи с обръщение към президента, но след това учтиво бива игнориран, за да може в центъра на внимание отново да попаднем ние. След минута чувам характерно американско име и виждам как американската учителка става от масата ни и отива пред микрофона. Осъзнавам, че жената с която до преди малко съм си лафил (защото беше точно лаф) е човек, който има толкова много сертификати и дипломи и то от университети като Харвард, че цял живот няма да ми стигне за да я достигна. Но не, не това беше нещото, което ме впечатли толкова много, че да пиша за нея днес. Нейната история, бе сякаш от някой филм. Изоставено дете, осиновени от наистина cool (така ги определи тя) хора, успява да се противопостави на всички трудности в живота и се превръща в символ на просперитет. И това ако не е вдъхновяващо начало, то какво?
Само след минути, залата се изпразва и всеки, подет от своята организация се отправя към работното си място, все пак не искаме да закъснеем за първия си работен ден в компании, за които мечтаем да работим. Заедно с още няколко ученика, любезно съм подкаран към автобусче, специално предназначено за нас. Всичко е подготвено, шофьора ни посреща, представя се и ни пожелава ползотворен ден. След минути съм пред мястото, което само за няколко часа успя да ме очарова. И не със своята архитектура, макар че и тя беше уникална, а с хората които работеха там. Като едни специални гости, получихме привилегията и влязохме през главния вход на Министерството на Земеделието. Направихме кратка опознавателна обиколка и се насочихме към големия колегиум ( за мен лично това е супер готина конферентна зала, но иначе може би съществува и друго логическо обяснение), в който изслушахме подробен отчет на служителите от министерството. Прекъснахме за кратка пауза, през която успяхме да разговаряме с експертите от министерството. Запознахме се с толкова много служители, че разбира се не им запомних имената, но се изненадах от тях. Представите ми за държавните служители в министерството, както предполагате, бяха тривиални – свъсени, почти възрастни, скучни, но изключително интелигентни хора. За моя изненада и изключителна радост, осъзнах, че се намирам в голяма заблуда. В министерството кипеше живот, всички бяха усмихнати и най-важното млади, амбицирани и образовани хора. Хора с чувство за хумор, предлагащи ти съвет и то по един доста забавен и готин начин.
Един от ключовите моменти през деня беше запознанството ми с министъра на земеделието – Мирослав Найденов, който се оказа доста по-различен от този, който последно ми говореше през телевизора и разбира се беше променен в положителна насока. За съжаление, нямахме много време, защото както се предполага, щом си министър, значи си зает, тъй, че министъра бързо изчезна, а ние продължихме да опознаваме света на министерството.
Върнахме се отново в големия колегиум, за да изгледаме презентация за новия проект на министерството, който приятно ни изненада. Защото министерството бе осъзнало важността от технологийте и я бе оползотворило по невероятен начин, но за това ще разкажа малко по-долу, като стигна до IT отдела на министерството, който ме изуми и очарова.
Качихме се на последния етаж, за да можем да се запознаем с хората, които отговаря за лова. Последваха сериозни разяснения относно работата, придружени с не малко шеги. Разбрах, че колкото и да ми се иска да стана ловец, едва ли ще успея. Защо ли? Защото този вид туризъм е доста скъп, защото за да стана ловец първо трябва да съм кандидат-ловец. Кандидат-ловеца е нещо като нашия зрелостник, но вместо да реши 2 матури, той трябва да се справи с 4 изпита, като първо трябва да отговори на първи писмен, състоящ се от 104 въпроса, като трябва да има минимум 80 верни. След това се явява на втори писмен, в който пише по определена тема. Следва устен, а след него и практически, разделящ се на още 3. Сложно нали? И аз се отказах, примирах се, че няма да бъда ловец.
Осъзнал, че едва ли скоро ще мога да нарамя пушка на ръка и да изляза на лов, се отправих към отдела, който още в началото на деня ме беше впечатлил – IT отдела. Малка стая, характерно неподредена и същевременно приветлива, караща те да се чувстваш като вкъщи, бе побрала няколко човека, които се превърнаха в пример на подражание за мен. Дънки, кецове и готина тениска – облеклото, което ти е необходимо, за да правиш чудеса в министерството. Екип от млади хора, бе създал система за отчитане на всички възникнали пожари, издадени разрешителни за сеч, издадени ловни билети и всичко друго, обект на проверка в министерството. Бяха направили непрозрачното – прозрачно, успяха да докажат, че държавните служители наистина работят и не го правят за бонусите, защото повярвайте ми, те не получават бонуси, а го правят защото са амбицирани и способни. Запознаха ни с бъдещите им проекти, който за съжаление не мога да ви споделя, защото подписах договор, който ми забранява да споделям конфиденциална информация с трети лица, но мога да ви уверя, че проектите са наистина добри и ефективни.
Обиколката завърши с преслушване на сигналите, подадени на зеленият телефон, или наричан от някои служители розов телефон, досещате се защо. Какво е зелен телефон? Потърсете сами.
Симеон Здравчев – 11а клас в ЗПГ- участник в инициативата Мениджър за един ден