Една пътека води към зората – пътеката на мрака. Ето така започна всичко. И сякаш като на шега днес приемаме, че животът е просто една луда за връзване мечта по пътя към смъртта. А дали наистина е така? Нека просто да приемем, че сме прави.
Ала как ще продължи историята ни? В поезията на Вапцаров, ясно са ни представени картините на страхът, на вярата, на надеждата и човекът.
Помня чух преди време един възрастен мъж да казва “ Дори изправени пред смъртта, пред последните секунди от твоето съществуване, не трябва у теб да има страх, напротив трябва да се усмихнеш.. “
В интерес на истината, това ме накара да се замисля страшно много. Много хора често си задават въпроса “ . Какъв е смисълът на живота, след като накрая винаги смъртта побеждава в битката ? „.
Жалко е, че много малка част от тях обаче осъзнават, че всъщност това също е една от многото пътеки, през които трябва да преминем, трупайки житейският си опит. Така започва и свършва всяка една история.
Втурвайки се в един измислен свят, където всичко е прекрасно, ние можем да илюстрираме всяко едно действие и всяка една мисъл минаваща през ума ни за секунди. Там, където човекът отново е това същество, което създава и руши, което обича и мрази, което говори и мълчи, този път не виждаме мястото изпълнено с мрак и студенина.
Говорейки за този “ райски кът “ , не анализирам просто една площ в която красотата и добрината са изгубени, а визуализирам пред вас вътрешно душевно състояние. Не всеки може да бъде камъкът описан в произведението на А.Далчев, но всеки може да бъде твърд и безчувствен.
Тук откриваме още една пътека – пътеката към Нирвана. Това божествено място, ако мога така да го нарека, където всичко е съвършено и достигнало своят лимит. Там е краят. Там пътеките спират. Още е рано да говорим за нея, но можем да помечтаем, нали така ?
Не случайно, Никола Вапцаров обръща толкова голямо внимание на човекът. За добро или лошо, все пак не сме животни и трябва да подкрепяме нашият вид, дори понякога да не сме прави. Знаем, че животното не може да се превърне в човек, но за сметка на това ние винаги можем да пробудим животинското у нас – тогава е лошо, тогава ще има защо да бъдем съдени и затворени в клетка.
Но нима, това трябва да продължи вечно ? Нима човек не плаща за грешките си ? Самоосъзнаването, самоиронията и самокритикуването са едни малки стъпки, към промяната. Всеки прави грешки, но не всеки е съден за тях, а защо ? Защото това е мрака.
Дали ще си жив или мъртъв, дали ще си от добрите или от лошите, дали ще си бял или черен, ти рано или късно трябва да преминеш през този път, инак не би достигнал зората. А какво ли е зората се питам и аз като вас често. Представям си го точно като този перфектен свят който описах по-горе и дано не греша.
Вярвам, ако не друго, че то поне като си отида ще имам един последен шанс да напиша нещо. Няма значение дали ще е с писалка или молив, дали ще е на бял, мръсен или леко скъсан и смачкан лист, просто искам да напиша това което ме очаква там горе. Не за мен, нито за вас, а за тези които ги е страх. За тези които са изгубили вярата и надеждата у себе си.
Без да се обяснявам на дълго и на широко, защото вече го направих достатъчно много пъти, ще използвам произведението „Дяволско“ на Атанас Далчев като завършек на написаното от мен. Като за последно се обръщам към тези които се окайват за живота си, използвайки главният герой от тази творба – Часовникът.
Без значение, какво си сторил през своят живот, твоите последни секунди ще ги бъдат. Няма безсмъртни хора, но има история и спомени. Нима искаш да си отидеш от тук нечист с разядено като старо желязо сърце и изгнила като ябълка душа ?
Пред смъртта всички сме равни. Усмихни и се колкото можеш по-широко преди да те вземе, прегърни я дори ако имаш смелост, но помни че ти си добър и трябва да си отидеш като такъв.
Бог е създал доброто, а лошото се е появило изкуствено. Преди да искаш прошка от хората, потърси такава от себе си, пък тогава ще достигнеш зората летейки като орел и живял като човек, защото една пътека води към зората – пътеката към мрака.
Стоян Гогов 12 б клас в ЗПГ
Ей Лени от теб най-много бих го оценил и благодарил. Благодаря отново!
Стояне, отново те позвравявам за това което пишеш, защото то наистина е стойностно! Думите ти са толкова истински и вярни, че няма как човек да не се замисли, благодаря ти.