Почти век западното общество като цяло е доминирано от начин на мислене и подход към живота, който е силно ограничаващ и дълбоко аналитичен. Нашата епоха принадлежи на „работника на знанието“, високообразования манипулатор на информация, който прилага експертните си познания.
Но нещата се променят. Благодарение на ред сили – материалното благоденствие, което разгръща нематериалните ни придобивки, глобализацията, която праща белите якички в другия край на света, мощните технологии, които дори изцяло елиминират определени видове работа – ние навлизаме в нова епоха.
Тя се подхранва от различно мислене, от нов подход към живота – подход, който цени високо качествата, които наричам „висша концептуалност“ и „изтънчени похвати“.
Висшата концептуалност предполага способност да се откриват модели и възможности, да се създава красота в изкуството и емоциите, да се изработват удовлетворяващи повествования и да се комбинират на пръв поглед несвързани помежду си идеи в нещо ново.
Изтънчените похвати се отразяват в способността ни да проявяваме съпричастност с другите, да разбираме фините елементи на човешкото взаимодействие, да откриваме радост в самите себе си и да я пробуждаме у другите, както и да се стремим отвъд всекидневието в търсене на цел и смисъл.
Адвокати. Счетоводители. Рентгенолози. Софтуерни инженери. Такива ни казваха да станем родителите ни, когато пораснем. Но мама и татко грешаха. Бъдещето сега принадлежи на съвсем различен тип човек, със съвсем различен ум.
Ерата на господството на „лявото полукълбо“ – и Информационната епоха, породена от нея – сега отстъпва пред нов свят, в който артистичните и холистичните способности на „дясното полукълбо“ бележат разделителната линия между това кой ще напредва и кой ще изостава.
Контрастът в работата на двете мозъчни полукълба ни дава могъща метафора за това как индивидите и организациите направляват живота си. Някои хора се чувстват по-добре с логични, последователни, едва ли не компютърни разсъждения. Те обикновено стават адвокати, счетоводители и инженери.
Други се чувстват по-удобно с холистични, интуитивни и нелинейни разсъждения. Те обикновено стават изобретатели, артисти и педагози. А тези индивидуални наклонности оформят семейства, институции и общества..
Да наречем първия подход лявоориентирано мислене. Това е мислене и отношение към живота, характерно за лявото мозъчно полукълбо – последователно, буквално, функционално, текстуално и аналитично. Доминиращо в Информационната епоха, въплатено в компютърни програмисти, възхвалявано от здравомислещи организации и превъзнасяно в училищата, това отношение се управлява от лявоориентирани атрибути към лявоориентирани резултати.
Да наречем другия подход дясноориентирано мислене. Това е мислене и отношение към живота, характерно за дясното мозъчно полукълбо – синхронно, метафорично, естетично, контекстуално и синтетично. Подценявано в Информационната епоха, проявено в творци и социални работници, отхвърляно от организациите и пренебрегвано в училище, това отношение се управлява от дясноориентирани атрибути към дясноориентирати резултати.
Три сили накланят битката в полза на дясноориентираното мислене. Изобилието е задоволило, дори презадоволило материалните нужди на хората, като е подчертало значението на красотата и емоциите и е ускорило търсенето на смисъл у хората-
Азия извършва огромно количество рутинна, специализирана, лявоориентирана работа на много по-ниска цена и принуждава работниците на знанието в развития свят да овладеят способности, които не могат да се изнасят.
Автоматизацията принуждава същите да развиват способности, които компютрите не могат да правят по-бързо, по-добре и по-евтино. Ще оцелеят тези, които предлагат решение на по-сложни проблеми и въвеждат услуги непосилни за базите данни и софтуера.
Книгата на Даниел Пинк „Изцяло ново мислене” е епохално ръководство по оцеляване, процъфтяване и откриване на смисъл в свят, разтърсен от изнасянето на работни места в чужбина и от компютризацията на живота ни.
В свят подхвърлян от вълните на промяната е нужна комбинация от двата вида мислене, само единия тип вече не е достатъчен.
Дано не звуча прекалено крайно, но в нашите училища се толерира предимно логиката. На работното място също се изисква “логичност” и рядко се допуска емоционалност. Само че така много по-трудно, по-бавно, а може би и по-мъчително, усещаме онова нещо, което се нарича удоволствие от работата и радост от живота.
Погледнете учебниците в училище или в университета. Цифри, факти, изводи “отвън”, вместо апел към вътрешен самоанализ. Диктовка на лекции, невинаги умели и ярки дискусии. Малки изисквания към подготовката. Все по-ниски критерии за оценяване.
Когато чета подобни неща, си мисля, че знаем прекалено малко, а май че и не искаме да знаем повече, каква е средата и близките перспективи, в които се развива светът и ние. Съставяме учебни планове и програми, предлагаме ги на обществото – на децата и младежите, да се учат по тях.
Насочваме децата си към професия и учебно заведение. Не съобразяваме достатъчно обучението им с изброените причини. Правейки всичко това, бавно, но сигурно се отдалечаваме от това, което трябва да се прави сега, за да не бъдем отново “изненадани” от близкото бъдеще, което чука на вратата ни.