С всяка година административните изисквания и задължения на учителите растат и превръщат българския преподавател в чиновник.
Учителят трябва да мисли как да преподаде почти непосилния обем на учебния материал, дали го е преструктурирал след поредната приумица, обявяваща нов неучебен ден, да брои оценките в дневника и да следи за тяхната ритмичност, да пресмята забележките, да попълва един куп документи и спазва многобройни срокове, само за да накаже някой лигльо.
Да събира цял том формуляри, за да заведе група деца на екскурзия, да описва всичко свършено в многобройни книги, дневници и картони, да попълва безсмислени справки за всякакви институции, да разработва тестове и изпитни материали, защото няма национален стандарт, да бъде готов денонощно да отговори на поредната административна прищявка.
Разбира се, това са изпълними задължения, но те превръщат учителя в секретар, чиновник, буквояд. Изсмукват огромна част от енергията и времето. Времето, в което трябва да общуваш с децата, да градиш доверие, да даряваш обич.
Общуването и любовта са сред големите дефицити на съвременното училище. Казвам го от първо лице. Общуването топи предразсъдъци, натрупани в семейството и обществото, сваля бариери и отваря душите, плете онази сърдечна нишка, наречена доверие. За да възпитава училището трябва да общува, да убеждава в модели, които да бъдат следвани.Не може да налага и постулира, тази парадигма загуби социална приложимост заедно с отмирането на социалистическото училище.
Растящите изисквания и административни приумици изтръгват сърцето на учителя и го превръщат в обикновен канцеларист, равнодушен към децата и бъдещето.Ето така, някак неусетно, училището се научи да чертае мишени около административно зададените цели. И отвикна да ги чертае около сърцата на децата!
Иво Райнов – Грешните мишени на съвременното училище