Две момичета от училището участваха в конкурс за есе на тема „Приятелството“. И спечелиха призови места, като първа награда не бе присъдена. Анжела Георгиева от 9б клас е с втора награда, а Йонна Чолтеева от същия клас е с трета награда. Извадих част от текста, но есетата са страхотни и си струва да ги прочетете целите.
Това лято бях на село. Там къщата ни е на два етажа. Един ден ми се наложи няколко пъти да се кача до втория етаж, а за да стигна до него, трябваше да използвам стълбите. Когато започнах да се изморявам, за да мога по-лесно да се изкача, се подпирах на перилата отстрани.
Замислих се, че животът често е сравняван със стълба. Хората са различни и избират различни начини на изкачване. Но както аз, така и всеки човек се нуждае от помощ.
Тогава се появяват перилата. В животa ни ролята на перила, които ни помагат и ни пазят, играят нашите приятели. Но понякога се оказват неустойчиви и това, че прекалено разчитаме на тяхната помощ, ни изиграва лоша шега.
Някои хора пък не докосват оградите и вървят с високо вдигната глава, като мислят, че не се нуждаят от чужда помощ, страхувайки се да не ги помислят за слаби и малодушни…
Разбирате ли? Щом осъзна, че има истински приятели, тя осъзна, че е щастлива и че не се нуждае от нищо друго. Но щеше ли да го разбере, ако първо не се беше сблъскала с фалша, неискреността, лицемерието и предателството? Ако не се беше сблъскала с болезнената истина?
Всички сме заобиколени от много хора. Всеки има история. Някои от тях не вярват в истинското приятелство, други са на стотици километри от най-добрия си приятел, а според майка Тереза, най-верните приятели са родителите.
Според мен истинско приятелство има, но се намира трудно и е още по-трудно да бъде запазено… А за какво всъщност е целият този труд и цялото това старание?
Та в това е смисълът на живота – да имаме хора, с които да споделяме хубавите моменти и заедно да им се наслаждаваме, по пътя към върха и при неговото покоряване.
Веднъж чух една непозната жена, купувайки си кафе, да казва на продавачката, че иска повече захар в него, защото, щом животът и е горчив, поне кафето и да е сладичко.
Тогава се замислих, че животът е олицетворение на една чаша кафе. Ароматно, примамливо, ободрително, но черно кафе. А семейството и приятелите, хората, които ни обичат, те са захарта, която ни носи сладост.
Някои предпочитаме кафето си със сметана или с мляко, а това са щастливите моменти, прекарани с любимите хора.
Елиф Шафак казва: „Където и да живеем, които и да сме, дълбоко в себе си се чувстваме несъвършени. Все едно загубили нещо и трябва да си го върнем. Повечето от нас така и не разбират какво е то. А и да разбират, само малцина успяват да тръгнат да го търсят.“
А според мен именно приятелството е липсващата частица от големия и труден пъзел, наречен живот. И трябва да я търсим без страх и колебание, защото всички копнеем да получим целостта на завършената картина.
Времето лети, а ние не обръщаме внимание. За нас е спряло. Това си е нашата събота следобед в хладния есенен ден. Времето ли? То е просто илюзия. Усмихвам се и благодаря на моите приятели, на онези, които тичаха и продължават да тичат рамо до рамо с мен по каменистия път на живота.
Благодаря ви, че винаги бяхте до мен в дните, в които слънцето липсваше, а вие блестяхте също толкова силно, че аз не забелязах неговата липса.
Благодаря ви за всеки път, в който исках да се откажа, а вие не го позволихте и ми помогнахте да продължа. Благодаря на хората, които бърсаха неотронените ми сълзи и пиеха тъй често от моята собствена болка.
На хората, които ме караха да се смея и плача редом с тях. На онези, които връщаха усмивката ми отново и отново, на хората, които ме направиха това, което съм сега… Аз ще летя над вас като ангел, защото вие сте лъжичката захар в моята чаша кафе…Обичам ви!