Какво говори това за нас – доколко ние самите сме хора? Вместо да помагаме на децата да следват своя автономен поток от мечти, желания, стремежи и интереси, ние го заприщваме, окупирайки вниманието им със захарчетата или камшика на преподавателя.
Така извършваме престъпление с чудовищни размери: ние затръшваме вратата към необятното, към непознатия им, личен човешки потенциал (защото истински човешкото може да е само лично). Най-кошмарното в случая е, че тъй като децата не осъзнават какво губят, те не успяват да запомнят, че изобщо са го имали.
Доколко нашата собствена човечност е потънала (безвъзвратно?) в лабиринтите на отрицанието и страха, залутана нейде там вследствие на целенасочена дисциплинарна обработка?
Свободният човек има едно особено качество: той е непредсказуем, защото сам притежава своите извори. Ако учебният процес е предназначен за свободни хора, той няма как да не крие изненади – както за ученика, така и за преподавателя.
„Човек учи, когато открие нещо изненадващо – например сблъска се с различната гледна точка на някой връстник – и осъзнае нуждата да преформулира собствения си подход,” казва Кон. Ученето изключва контрола; то се нуждае единствено от еднакво посветени на авантюрата съучастници.
Дресура за деца – “Митът за дисциплината” на Алфи Кон
Първо, не можете да мотивирате никой друг, освен себе си. Можете да го накарате да направи нещо, но не можете да накарате едно дете, нито пък възрастен, да искада направи нещо. Колкото повече се опитвате да мотивирате някого, толкова повече прибягвате до контролиращи стратегии, които причиняват вреда.
Второ, въпросът предполага, че на децата им липсва мотивация и че трябва да я получат отвън, a това просто не е вярно. Не мисля, че някога съм срещал дете, което да не е било мотивирано да задава въпроси за себе си и за света, да изпробва теории, да изследва как функционират нещата.
Попадал съм на много деца, които не са били мотивирани да изпълняват задачите, които им се дават в училище. Но проблемът в този случай не е в детето. Не е в мотивацията. По правило проблемът е в нещата, които се изискват от него – в това, което го карат да върши в училище и в целия остарял бихейвиористичен подход към преподаването и начина, по който се обучават хората.
Когато едно училище залага много на оценките, когато настройва децата едно срещу друго като ги кара да се състезават, когато дава купища домашни и така принуждава учениците да работят още една допълнителна смяна вкъщи, когато бърза да наказва за всяко провинение или с дрънкулки и трофеи да подкупва децата да полагат усилия – всичко това създава един дух на фабрично производство. А до момента никакъв опит и нито едно изследване не е показало, че духът на фабриката е продуктивен за постигането на каквито и да било амбициозни образователни цели.
Алфи Кон за безусловното родителство