По трудно е да намериш някой, който е способен да се радва на това, на което ти се радваш, отколкото да срещнеш човек, който да може да изпитва болката, която ти изпитваш. Срещнали сме се, не за да страдаме заедно, а за да вървим заедно, да се забавляваме и смеем заедно, да се наслаждаваме на нещата заедно.
Ти избираш накъде и ти решаваш докога… Струва ли си да изгубиш всичко и да започнеш наново. В началото ни облива чувството, че сме незначителна прашинка в огромната вселена. И започваме да съзнаваме, че трябва да вървим дълго. В началото с много ентусиазъм. След това ще се подхлъзваме, ще правим много грешки, ще се връщаме назад.
И ще научаваме от нашия опит, че по пътя се върви на тласъци. И така с търпение, много работа и себеотрицание ще изминем своето ниво. Един ден ще стигнем горе и наистина ще се почувстваме прекрасно.
Погледнал си извървения път, осъзнал си колко много си изтърпял, изстрадал, изгубил, но въпреки това не съжаляваш за нищо и нямаш никакви съмнения, че е трябвало да стигнеш до тук. Мястото те изпълва с доволство.
С времето стоенето на едно място не ти понася и започваш да обхождаш други места от нивото. Отиваш и се връщаш, защото сега контролираш и владееш в по-голяма степен пространството. Обхождаш всяка точка от нивото и се връщаш горе, а другите възторжено те аплодират.
Тогава забелязваш, че ти остават няколко милиметра за да достигнеш най-горната точка. И там виждаш нещо, което не си виждал досега, врата, която води извън нивото. Това е нещо ново, замисляш се. Човек би могъл да продължи, колко интересно.
Но в един момент разбираш, че ако минеш, тогава няма връщане назад. Затваряш и доволен от себе си, отиваш на мястото си и стоиш още неопределено време там. Докато един ден осъзнаваш, че се отегчаваш безкрайно и всичко се повтаря отново и отново.
И тогава отново отваряш вратата, обръщаш се назад и каниш тези, които са наблизо да те последват, но те не те разбират. Изведнъж осъзнаваш огромното предизвикателство, ако се осмелиш да преминеш, трябва да го направиш сам. Никой от приятелите, които имаш тук, не може да премине с теб. Всеки ще стори това, когато дойде часът му.
Няма да премина сам – отсичаш ти. Защото те боли да оставиш всички от другата страна. Да напуснеш хората, които те обичат. Ще ги чакам. Но времето ти се струва безкрайно, отегчението се увеличава, ти търпиш, измисляш си утешение, никой не те разбира и всичко изгубва смисъл и значение.
Докато един ден неочаквано подтикнат от някакъв импулс, го правиш. Озоваваш се на новото ниво. Тези, които са останали назад те смятат за образец за подражание, искат ти съвети, разказват ти проблемите си, ти ги изслушваш, но никой не може да разбере твоите проблеми, защото си на друго ниво.
Ти не се нуждаеш от похвалите им, дори не ги чуваш, останал си сам, тъжен, уплашен и понякога отчаян. Ти отново се чувстваш като дребна мушица. И което е по-лошо, мушица със съзнание и спомен, че е била почти Бог.
Там бях възхваляван от всеки, тук никой не ме познава. Преди всичките ми приятели бяха около мен, но сега никой не ме разбира какво казвам оттук. Изгубих всичко хубаво, за да станеш никой.
За щастие тревогата не продължава дълго, вече не можеш да направиш нищо, новото място е най-доброто, където ще бъдеш. Няма грешки, има различни ситуации, различни нива. Никой не греши, има моменти, има етапи, има възможности.
Има ли смисъл да продължаваш, ниво след ниво, докога, докъде, може би докато решиш да спреш. Всеки може да реши да остане там, където пожелае. Всяка промяна и израстване е свързана с преживяването на скръб. Преминаването изисква смелост и вяра в себе си.
Трябва да имам вяра в себе си, ако искам да се разделя с това, което нося със себе си. Трябва да заложа на себе си, ако желая да живея без да се вкопчвам в нещата.Трябва да вярвам, че загубата, която ще преживея е една врата към по-голямо израстване. И всяко следващо ниво ще ме научи на това, което имам нужда да знам.
Пътят на щастието – Хорхе Букай