Абсурд! Абсурдна е темата над, която трябва да размишлявам. Абсурдни са целите, които си поставям. Борбите, които водя. Идеите, които защитавам. Решенията, които трябва да взимам. Абсурден, усещам моя малък свят. Абсурден ми изглежда стремежа да го разширя, от страх да не се превърне от малък в голям абсурд. Абсурдно е да изпия чашата си кафе, преди да съм се събудила, както е абсурдно да размишлявам за живота, преди да съм изживяла от него достатъчно. И напук продължавам да живея.
Абсурдът започва още с нашето раждане. Ние незнаем, от къде идваме, как сме се появили, но днес всеки знае на къде отива и винаги бързаме да стигнем там, както в притчата на Хинг Ши. Устремения човек, минал покрай него в онзи ден, също бързал със същата цел, като нашата – да открие смисъла на живота. Във всеки етап на живота си човек е изправен пред такова търсене независимо, че го нарича с различни имена – веднъж целта е университет, друг път е професия, трети път любов, но винаги търсим.
Щом търсим значи имаме цел. Съсредоточени, обсебени от своята цел, много често не си позволяваме да открием нищо друго. И когато стигнем до целта се чувстваме… празни. А може би пълни…Открили сме нашата цел, но сме пропуснали да допуснем в себе си толкова други неща. Новите ни дивиденти обаче не могат да покрият направената загуба. Пропуснали сме да изживеем пътят, към своята цел.
Обикновено очакваме от важна стъпка, която ще предприемем в живота си, да го осмисли. Откриването на подходящ университет – все още не сме задоволени. Откриването на подходяща професия – не и това не е. Създаването на семейство – и тук не. Всички тези компоненти сами по себе си не ни носят нищо. Но стъпките, пътят, промяната, която претърпяваме, емоцията, която ни носи, лутането до всяко едно взето решение са същността. Те всъщност правят живота „живян” т.е. целта на животът е просто да го живеем.
Как? Като непрекъснато си поставяме цели и полагаме усилия да ти постигнем. И така всяко наше постижение осмисля нашето съществуване. Защото нуждите на човек са неограничени, а неговите мечти необятни. И когато се слеят цели, мечти и реалност нашия живот вече се преобразява. Преобразява се към своето осмисляне.
Животът ще продължава да бъде абсурдна структура обединяваща време, място и дела. Хората ще продължават да изживяват смисъла на живота, но непрекъснато ще се питат къде е. А аз ще продължавам да поддържам своя абсурдизъм, защото само в него намирал смисъл. Защото абсурдът се крие в това, че животът е самоцел и има смисъла си преди всичко в самия себе си.
Виктория Анталавичева
XI „Б” клас