Обичай ме когато най-малко заслужавам любовта ти, защото тогава най-много се нуждая от нея. Любовта ни изпълва с чувство на пълнота, а даването и – с чувство на радост. Всички знаят какво е любов и си мислят, че са я изпитали, но нямат представа как да я задържат.
Мнозинството от хората страдат, защото копнеят за любов, търсят любов и не намират любов. Можем да избегнем подобно разочарование единствено като потърсим това чувство в самите нас, като се свържем с този източник на любов, който се крие в нас, и успеем да я предадем.
Когато изпитваме любов, няма да ние трудно да намерим човек, който да пожелае да я получи. Всички обичаме според възможностите си, защото всички сме наранени. Усилията ни трябва да са насочени към това да се обичаме такива, каквито сме, да обичаме другите каквито са, и да приемаме любовта, която са в състояние да дадат.
Има два аспекта на любовта – безусловността, с която се срещат душите, и условността, която налагат вкусовете и предпочитанията на двамата – трябва да присъстват и да бъдат поне съвместими, за да успее двойката да просъществува.
Когато избираме партньор, първо трябва да се оставим да ни води сърцето, душата, след това разумът, защото винаги е възможно да се намерят общи точки във вкусовете ни, стига да не става въпрос за рак и птица. Можем да съгласуваме условията си, но не можем да изфабрикуваме безусловността, срещата на душите или се случва, или не.
Този елемент на безусловност се проявява в усещането за среща със сродна душа, в привличането, в желанието да сме заедно. Това е щастието, радостта, която изпитваме от самия факт, че другия е с нас.
Проблемът се появява когато се изгуби искрения интерес към другия. Когато единия реши, че иска да живее по друг начин и да изпита други емоции. Когато осъзнае, че някои страни от него са останали на заден план.
Светът е пълен с двойки, които са опознали и познават любовта, които са изградили структура, която все още се държи изправена, макар по нея да има пукнатини, за които вероятно нямат представа, и рани които предпочитат да смятат за зараснали.
Двойки със занемарени свои страни, с притъпени емоции или болезнени кътчета от миналото, при които времето, търканията и рутината са свършили своята работа. Именно тук се появява третият и съумява да се промъкне през пукнатините.
И тогава изпадналите във вцепенение части се събуждат като от магическа пръчка. Третият сякаш притежава силата да ни освободи от отговорностите и грижите. Откъсвайки се от тях е в състояние да си припомни какво означава наслада и да намери безусловното в някой друг.
Задачата, която предстои пред всяка двойка с пукнатини е да идентифицира незадоволените потребности на всеки от тях, за да си помагат взаимно при изцелението и израстването. Ако и двамата се чувстват сигурни, обичани, независими, в контакт един с друг, свободни и отпуснати, разминаването е трудно.
Пътят винаги минава през малки или големи промени в начина им на действие, които да помогнат на единия да възвърне доверието си, а на другия – да се почувства зачетен. Действия преминаващи през краткия списък с нещата, които обичаме, от които се нуждаем или които са важни за нас.
Само когато възвърнем свободата да вземаме решения, само когато се доближим до истинските си чувства, откриваме нашите креативни страни и сме в състояние да са осмелим да правим това, което желаем.
Раздялата не е магически акт, който ще оправи нещата. Тя е мъчителен път, който трябва да извървим преди, по време и след края на една връзка, още повече, ако тази връзка е била важна за сърцето ни и значима в живота ни. Рано или късно се случва нещо и преживяното и споделено минало отново започва да придобива значение.
В душата не съществува забрава и колкото и неприятно или болезнено да е нещо, то не може да бъде заличено по желание. Съзнателно или не, предпочитаме да останем свързани, пък било то и чрез яростта, вината и омразата. Да приемем с любов, че сме тези, които сме, е необходимо условие, за да се освободим от чувството за вина и за започнем нужната промяна.
Най-важното е да се научим да се изправяме пред отсъствието на това, което вече го няма, да приемем безсилието си пред онова, което се е разрушило, да съберем сили, за да понесем осъзнаването на всичко, което не е могло да се случи. Макар, че никой не може да премахне тъгата му и да заличи болката и трябва де се премине през катарзиса.
В някои свои проявления страстта прилича на любовта, защото също като нея ни свързва с желанието да даваме безкористно и всеотдайно. Въпреки, че по своята същност това не е любов, а първата стъпка по пътя към нея. Начало, което почти винаги притежава енергия, способна да изтръгне душата ни и да я въздигне от унинието до нетърпението да се слеем с другия.
Можем да попречим на страстта да разцъфне, но не можем да я заставим да стори това според желанието ни. В състояние сме да предприемем много неща, за да попречим на влюбването да прерасне в любов, но сме напълно безсилни да го принудим да прекоси моста.
В началото всяка любов има период на силна страст през който всичко се преплита – онова, което си представяме, онова което проектираме върху другия и онова, което е той в действителност. Влюбването е по-скоро връзка със самите нас, отколкото с другия, макар че избираме определен човек за да му припишем идеализирания образ.
Тези влюбвания създават илюзии, очаквания, екзалтират, а после ни изпращат болката без предупреждение и без да знаем в действителност дали обичаме, или сме влюбени, или сме били влюбени. Истинската среща с другия е много трудна.
Да продължа без теб – Хорхе Букай