Всичко, до което се докоснем, което виждаме, което изживяваме е такова, каквото го искаме, каквото си го представяме, каквото го приемаме. Рядко има две еднакви мнения за нещо. Животът е като абстрактна картина на велик художник – някои „прочитат” това, което художникът е искал да каже само чрез цветовете; други мислено свързват разпръснатите по платното линии и виждат контурите, които им напомнят на дом, гора, маса, легло, например; други се абстрахират от цветовете и формите, и мислено рисуват върху платното своята картина, своя живот; други казват, че това за безсмислени цапаници, че разпръснатите цветове не са никаква картина, а художникът просто не е имал вдъхновение и не е знаел какво да нарисува.
Нищо не се отнася до това, което виждаме, а до това, което искаме да видим. И всичко зависи от нас. Някой може да види грозното лице, а друг – красивата душа; някой може да види красивото лице, а друг – пустотата отвътре; някой забелязва красивите очи, а друг – болката в тях. И колкото са хората по света, толкова са мненията. И точно оттук идват уникалността и идентичността, и по величината „виждане” разделяме и определяме хората.
Песимисти, оптимисти, комунисти, нихилисти, антихристи, анархисти, атеисти, опортюнисти, авантюристи – за никого водата в чашата не означава едно и също нещо. За никого размитите контури не създават една и съща картина. За никого действителността не е еднаква. Някой може да се радва, че има дъжд, защото след това ще има дъга; друг – ще бъде нещастен, защото точно в този момент е трябвало да прави нещо, което е възпрепятствано от дъжда; друг – ще е щастлив, че дъждът ще полее посевите; друг – може би, ще се успокои, защото дъждът ще отмие болката; друг- ще се изплаши, защото дъждът може да отмие спомените… А иначе дъждът си е еднакъв и вали еднакво върху всички.
Всичко в нашия живот зависи от самите нас. Всичко е относително. Всичко е нищо, нищото е всичко, нещото е нищо – зависи. Зависи от какъв ъгъл погледнеш към дъгата. Зависи от какъв ъгъл погледнеш „дъгата” в заглавието. Ако го разгледаш в смисъла дъга- метеорологично явление, ще си каже – този явно не е учил достатъчно, защото сред облаците няма как да има дъга. Ако обаче дадеш воля на въображението си и намериш метафоричното значение на думата дъга, ще се учудиш колко велико и необятно е човешкото съзнание.
За мен, например, дъгата и облаците, за които Дидро говори, са щастието и тъгата. Винаги можеш да намериш по нещо добро в нещо лошо. Зависи как го погледнеш. Пречупваш нещо през своята собствена призма и създаваш нещо уникално. Чрез своя мироглед може да създадеш чудеса от всичко обикновено.
Изборът си е твой. Мислите са си твои. Животът си е твой. Очакванията са си твои. Сам избираш как да живееш, какво да правиш, какво да мислиш, как да гледаш на нещата, дали да промениш нещата, или да ги оставиш непокътнати. Сам избираш дали да живееш по общоприети норми, или да си създадеш свои собствени; дали да бъдеш материалист, или да търсиш духовното, красивото, уникалното, неповторимото. Това е един от парадоксите на нашето време – знаем цената на всичко, но стойността на нищо.
Може наистина в облаците да има дъга, може би наистина в тъгата има щастие. Ако усещаме болка, това значи, че сме живи. Доброто е, че имаме чувства, защото по-добре да усещаш болка, отколкото нищо изобщо. Може би трябва да погледнем към облаците, слънцето, дъгата и дъждът със затворени очи. Може би само тогава ще успеем да ги видим истински. Може би. Всичко е почти нереално, всичко е вероятно само абстракция, всичко е илюзия дори. Трябва да се вглеждаме в нещата със сърцата си. Само тогава всичко има смисъл, само тогава всичко е реално, само тогава всичко е красиво, само тогава всичко е истинско, само тогава всичко е вълшебно, само тогава откриваме щастието.
Иначе облаците си закриват дъгата. Няма как да я видим без въображение.