Света е разделен на двете етически категории-добро и зло, които вървят в неразривна връзка по между си. Като резултат от постановлението хората, които го обитават няма как да бъдат еднакви.Те са разнообразие от добри, лоши или средината между тях в зависимост от индивидуалните ценности, които притежават. На базата на категориите, хората сформират добродетелите и пороците, а те от своя страна раждат добри и лоши постъпки.
В основите на християнството се зараждат мотивите, които определят хората като праведници и грешници. Христянската религия съсредоточава вниманието си върху мотива за действието, заради когото човек извършва греха. Греха е деянието, нарушаващо установеното от Бога, мисълта и желанието то да бъде извършено. Но какво всъщност кара човек да извърши зло?
След като религията учи хората да обичат ближните си, мисълта за греха занимава ума на човека със същата сила, както любовта и добродетелта. В такъв случай мотивът е нещото, което приближава човек към това да бъде престъпник, в това число и грешник. Пример за това е криворазбраната ценностно система, която може да набеди, за това един човек да бъде сочен с пръст от обществото, защото той е избрал пътя на необщоприетото и неутвърденото. В такъв случай може да кажем, че света на престъпника се различава от този на останалите хора и поради тази причина, няма начин той да не бъде съден за това.
Тежестта от самото наказание не значи нищо, защото престъпника я приема преди да е извършил своето злодеяние. Истинската справедливост идва малко по-късно, когато той осъзнае последиците от действията си. Източникът, който кара хората извършили лоши постъпки да бъдат наистина наказани със своето вътрешно раздвоение е съвестта. Спътникът на човешката душа, който като вътрешен сензор отчита знанията и постъпките. Най-тежката агония за всеки грешник е момента на прозрението, когато съвестта започне да дълбае чрез моралната си самопринуда. Наказание, което кара хората да поискат опрощение и по-възможност връщане на времето. Съвестта-тя е този неписан закон, който Бог вдъхва във всеки един от нас. Именно затова престъпникът е набеден за грешник, тъй като изборът му несъответства на божията воля. Изборът му е извън всички общоприети и утвърдени норми. И след като нравственият закон е нарушен съвестта най-точно определя наказанието, което трябва да се изтърпи, дори ако останалите не знаят за провинението. Колкото и да се преструва човешкия разум и да измисля достатъчно основателни причини за извършване на престъплението, стараейки се по-този начин да оневини човека, съвестта винаги сочи вината.Тъй като разумът се явява като естествен защитник на действието, съвестта е съдията, който стои на катедрата над него. Тя е обвинителят, който кара престъпника да съжалява за стореното зло, припомняйки му през целия съзнателен живот. Едва ли някой човек би помислил да извърши престъпление, ако наистина осъзнаваше тежестта от последиците и цената, която ще заплати със сигурност. Тогава ще кажем къде е съвестта когато човек се двоуми да извърши престъплението?
Тя е инстанция вътре в нас, творяща разрушеният свят на морала, като по-този начин помага на всекиго да открие смисъла за света, смисъла заради който да живее. Съвестта е способност. Може да открие значението на нещо, което е противоречиво и отхвърлено от общоприетите ценности. В такъв случай тя може да отхвърли заповедите на утвърдения морал или да ги наруши, за да създаде нови нравствени ценности в които хората да намерят прошка и утеха. Според древните елини престъпването на законите, в които е утвърдена истината и некоректното поведение на гражданите на полиса се равнява на извършване на престъпление. А според Сократ последният съдия, който има правото да се произнася относно справедливостта и несправедливостта е собствената съвест, тази която познава истината.
Парадоксът който се заражда в основите на християнството поставя и основната задача на съвестта отправена към човека като нравствена ценност. А именно проявата на страданието, като средство за изкупление на човешките грехове и спасението на душата. Колкото повече е развита съвестта, толкова повече тя наблюдава за човешките трепети на душата, като го води по-правилният път, толкова повече го измъчва, като му разкрива колко далеч стои от божиите норми и ценности. По този начин чрез страданието човек се обръща за прошка, като се разкайва за злодейните постъпки.
Кристина Къркалова –ХІІ б клас