В момента слушам Bring Me The Horizon – Sleepwalking за пореден път. От време на време превключвам на Manowar – Warriors of the World. И не мога да спра. Изпитвам нужда да го правя. Сякаш предния път не съм получил пълната си доза. И това ме кара да натискам копчето за PLAY отново и отново. Изпитвам нужда и аз да се разкрещя и да се навикам на воля.
Музиката е този външен израз на ставащото в душите ни. Музиката канализира, усилва или променя емоции. Музиката дава директен достъп до най-тайните кътчета на нашето аз. Текстовете на песните и асоциациите са като мощен магнит. Едно изречение може да размести цели пластове в мозъка ни. Или да съедини привидно несъбираеми неща. Една рима може да промени съдбата ни. Музиката прониква директно, текста е като светкавицата – проблясква на хоризонта и се запечатва завинаги в съзнанието.
Има очарование в тази меланхолия. Стоиш си и потъваш в нея. Тя те поглъща и се рееш свободно в ритъма. В твоя си свят и не искаш никой да те притеснява. Понякога вътре в теб гласът става все по-силен. И накрая избухва. Друг път пътуването е навътре в безкрайните мисловни светове. Пътуване в дълбините. Там, където няма да се налага да крещиш.
Една изплакана мъка. Разгневени млади хора. Насочена ярост. Дори да не знаеш дума английски го разбираш. Дилемата да избягаш, изчезнеш или да се научиш да плуваш. Но това плуване в реалността може да погуби душата ти. Труден избор. Музиката е отражение да този избор, различните стилове го показват. Слушаш тази музика, която е в синхрон с умствените ти вълни.
Мелодичен готик рок. Тъжни мисли, тъмни видения, упойващи мелодии за да забравиш болката. И там има вдъхновяващи ритми, надъхващи ритми, но тъжни текстове с песимистични нотки. Красиви светове без никакво страдание, където можеш да избягаш. Далече от реалност, в която всеки може да те нарани. Скръбта и болката създава и смислени текстове. Имаш нужда от тези думи и подкрепа. Имаш нужда от другия.
Твърдата метал хармония създава възможност да излееш разочарованието си в движение. Черните дрехи в синхрон. Дали наистина тази музика е признак на песимизъм. На бунт и неподчинение. Ние не ви харесваме и няма да бъдем като вас. Ще ви игнорираме. Ще си останем силни. Правете каквото искате, но нас няма да ни завлечете в дяволската ви пропаст на лъжа и измама.
Крайния вариант на Рап музиката и егоистичното и действие. Вие ме превърнахте в такъв да знаете това. И сега ще страдате заради действията си. Аз никога няма да имам вяра във вас. Ще се боря с всички препятствия и няма да се съобразявам с никой и нищо. Няма граници. Ще премахвам всякакви граници и ще живея както на мен ми харесва. Само когато не завися от никой и не се привързвам към никой. Само тогава съм в безопасност и никой няма да ме нарани. Никакво обвързване.
Само чалга варианта не мога да си го обясня. Имитация на реалност. Имитация в поведение. Обяснение на последствията. Много любов, толкова търсена и така бързо изчезваща. Стремеж към върхове за които се мисли, че са решение на всички проблеми.
Неразбиращи, че на върховете положението е същото. И егоистичната игра навсякъде не може да те спаси от болката и от душевни страдания. Спускаш се по течението и събираш, трупаш, харчиш и винаги не ти е достатъчно, искаш още и още. Може би в един момент разбираш, че си на грешен път . Създадени удобства за тялото и още по-самотни празни сърца.
И все пак да не свързваме музиката само с душевни страдания. Тя е част от всяка веселба. Вкарва те в своята магия и тогава всякакви текстове се заличават. Значение има само ритъмът. Медитация в движение. Синхрон с другите. Докосвания и близост. Забрава и отпускане. Сваляне на задръжките. Безпаметни вечери. И това си има своя чар.
Но все пак бих заложил на Вариант-1 и понеже знам, че болката променя хората. То и хората, които слушат тази музика са променени и различни. Само преминалите през този етап може да прехвърлят разделителната линия и да надскочат тъгата. Дали и тогава ще слушат тази музика оставям без отговор.